Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пет16112018

Брой 221, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.73144 BGN1 GBP = 2.24684 BGN1 CHF = 1.71639 BGN
Back Вие сте тук:Начало Бойна слава (2) Службата в Гранични войски ме научи на любов към хората и професията

Службата в Гранични войски ме научи на любов към хората и професията

Службата в Гранични войски ме научи на любов към хората и професията

Полковник от запаса Найден Найденов е роден на 12.09.1926 г. в село Ломец, Троянска околия. От 1949 до 1982 г. служи в Гранични войски.

Ако днес ме помолите да охарактеризирам българския граничар от времето на славните Гранични войски, ще кажа — първо, той беше патриот! Защото се лишаваше от много неща в интерес на Родината. Проверяваше и доказваше предаността, любовта си към Отечеството, близките, познатите и всички сънародници.

Граничарите се закаляваха и ставаха в действителния смисъл на думата дисциплинирани, ученолюбиви, изпълнителни. Защото границата е най-голямата проверка на любовта и доверието към Родината! Там хората стават повече от роднини.

Да не забравя и отговорността — граничарите дълбоко осъзнаваха, че ако нея я няма, не може да се стигне до успеха във всяко едно начинание.

Хората край браздата узряваха житейски и професионално.

И всичко казано дотук се отнася както за офицерите, така и за сержантите, войниците и волнонаемния състав.

Служил съм при шест командващи — Йонко Панов, Тодор Ванков, Слави Чакъров, Ангел Пенков, Минко Минков и Стефан Цанов. Всички те бяха наши достойни граничарски ръководители. Лично мен най-силно ме е впечатлил генерал Слави Чакъров. Той командваше Войските десетина години. Като началник беше уравновесен, задълбочен, точен, внимателен към проблемите на подчинените си.

Кои са най-добрите офицери, които съм познавал и от които съм се учил?

На преден план ще изтъкна генерал-лейтенант Иван Щилиянов от Министерството на народната отбрана. С него съм служил, когато Гранични войски бяха към военното ведомство. Много скромен, много точен. Прецизен към себе си. Знаеше какво иска, как да стане, винаги обмисляше предварително онова, което трябваше да се случи. Никого не е обидил. Няма човек, който да е недоволен от него.

Ще продължа с полковникът от Гранични войски Васил Дупинов. Много работен, с голямо чувство за отговорност, уважаваше хората, подчинените. Беше и добър журналист. Като лектор беше много темпераментен, задълбочен. Думата на две не правеше.

С прекрасни впечатления съм и от началника на политотдела на Войските генерал-майор Ради Славов. С него се работеше леко. Уважаваше и се доверяваше на подчинените си. И винаги заставаше зад тях в трудни моменти.

На това място бих желал, макар и накратко, да споделя и за генерал-майор Стефан Цолов, както и за полковниците Еньо Златински, Добри Петров и Георги Божков.

Генерал Цолов беше командир на отряда в Момчилград и заместник-командващ Гранични войски. Ще го запомня като много грижовен, много точен и отговорен.

Полковник Златински беше кадровик на Войските и на МВР. Изключително честен, предан, справедлив.

Политработникът полковник Петров се открояваше с безграничната си всеотдайност в службата и живота.

Полковник Божков също беше политически офицер. Няма поискано съдействие, което да е отказал.

Гордея се, че оставих частица от себе си на граничната бразда!

Портретна снимка на Иван Тодоров: използвате снимката от книга първа, страница 43. Текст:

1970 г. Лейтенант Иван Тодоров, заместник-командир на граничната застава “Аврора“, село Драбишна, Ивайловградско

Полковник от запаса Иван Тодоров е роден на 20.01.1946 г. в село Киреево, Видински окръг. В Гранични войски служи от 1966 до 1992 г.

Службата във Войските започнах през 1966 г. като заместник-командир на застава “Аврора“ — село Драбишна, Ивайловградско.

Незабравим спомен за личния състав на заставата и местното население от района на Ивайловград ще остане посрещането на 08 юли 1967 г. на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков на границата.

Той се запозна с начина за охрана на границата и действията на заставата при получен сигнал за нарушение. Практически беше проигран вариант за прикриването на границата и действията на тревожната група. В непринуден разговор с бойците със зелени пагони той се интересуваше за живота на заставата, битовите условия, бдителността и патриотизма на крайграничното население.

В книгата за историята на граничната застава саморъчно написа: “Възхитен съм от образцовия ред и дисциплината в граничната застава “Аврора“… Нека заставата в здраво единство с патриотичното население от Ивайловградския район бъде и занапред непристъпна твърдина на Българщината.“

Граничарите от заставата подариха на държавния глава барелеф — граничар с куче. Тодор Живков също обеща, че ще изпрати подарък на граничарите. Не след дълго подаръкът пристигна на заставата — кинокамера.

Като участник в срещата по-подробно се спрях в спомените си за посещението на държавен глава на гранична застава и за проявения откровен интерес към охраната на държавната граница, защото такова подобно посещение от такъв ранг за решаване проблемите на границата и крайграничното население за 70-те години от създаването на Гранични войски не е имало.

Отзвукът от тази среща се предаваше от набор на набор. Задачите по охраната на границата, бдителността, дисциплината, отговорността и професионализма получиха нови измерения.

Четири години поред заставата завоюва званието “отлична“, а през 1971 г. — знамето на Военния съвет на Войските “Застава, комплексен първенец на Гранични войски“ и стана носител на купата на вестник “Граничар“ — “Застава, майстор на точния огън“. Осемдесет процента от граничарите постигнаха оценка “отличен“ и двадесет на сто оценка “добър“. Оперативните показатели също бяха отлични. Не беше допуснато безнаказано нарушение в участъка на заставата. Електросигнализационното съоръжение С-100 беше класирано на първо, второ и трето място във Войските през годините 1969, 1970 и 1971.

Въпреки, че оттогава минаха повече от 49 години, все още срещам бивши граничари, които с гордост си спомнят за незабравимото посещение на граничната застава. Тук също искам да посоча, че посещението на Т. Живков в Ивайловград спомогна в значителна степен за икономическото и стопанското развитие на района, за неговото благоустройство и изграждане на съвременно равнище.

Обичах военната граничарска служба в целия й спектър

Портретна снимка на Никола Диновски: използвате снимката от книга първа, страница 59. Текст:

1997 г. Полковник Никола Диновски — началник на оперативния отдел, той и заместник-началник щаб на Гранични войски

Полковник от запаса Никола Диновски е роден на 20.11.1947 г. в Плевен. В Гранични войски и Гранична полиция служи от 1968 до 1999 г. През 1979 г. завършва със златен медал 3-годишния курс във Военна академия “Г. С. Раковски“.

В паметта ми още са съхранени цяла поредица прекрасни, трогателни спомени за хора и събития. Гордост и възхита изпитвам от такива случки, като:

- по време на граничен поиск в участъка на Драгоманския отряд, граничар от претърсващата група самостоятелно се натъкна на захвърлен или загубен сак от нарушители на границата. В сака откри 7 златни пръстена и значителна сума български пари и валута. Граничарят, който беше от щабните подразделения на отряда, добросъвестно предаде парите и ценностите, макар че можеше тихомълком да се възползва от тях и никой нямаше да разбере;

- известно е, че след уволнението на поредния набор срочнослужещи, заставите се “оголваха“ от личен състав и командирите изпитваха сериозни затруднения в построението на охраната на държавната граница. В един такъв момент бях командировка на 9-а гранична застава от Видинския отряд — Връшка чука. Тя беше оперативна застава, прикриваща направлението Кула — Зайчар. Направихме импровизирано събрание с граничарите, исках да чуя тяхното виждане как да охраняваме участъка с малък личен състав. На моя въпрос “Как вие мислите да организираме охраната на границата, с цел тя да се пази надеждно?“, след кратки дебати и обмяна на мисли помежду си, един от войниците се изправи и заяви: “Решаваме — до идването на младите граничари ние ще носим службата без ползване на почивни дни и ако трябва при завишено натоварване, но няма да позволим границата да се оголи.“ И действително, охраняваха границата надеждно, недопуснаха безнаказани нарушения и нямаше никакво хленчене и мърморене;

- имаше немалко случаи във Войските, когато наборът се уволняваше, обличаше си цивилните дрехи и точно тогава се създаваше гранична обстановка. Тези бивши граничари вече бяха обикновени граждани, но патриотичното им възпитание не им позволяваше да стоят настрана и безпроблемно се включваха в мероприятията по решаване на обстановката до нейното окончателно изясняване;

- войнишките лавки на честта! Всяка застава имаше определена сума, отпусната от финансовата служба, за зареждане на лавката с цигари и дребни лакомства. В много застави нямаше лавкаджия. Войниците сами се самообслужваха, като оставяха парите и си вземаха стока на доверие. Всичко ставаше на честна дума. Много често бяха случаите, когато след ревизия лавката не само не беше на “червено“, а разполагаше с повече средства, отколкото са били първоначално;

- по време на усилената охрана на държавната граница личният състав от заставите носеше служба по 10 часа в денонощие, но на практика и повече. Офицерският състав беше постоянно в заставите. При сложна гранична обстановка войниците, сержантите и офицерите по няколко денонощия носеха служба на прикриващите рубежи, в състава на заслоните и поисковите групи. Нямаше роптаене, нямаше малодушие, кръшкане. Честни, храбри български граничари!

Много хора и събития съм запомнил от моята служба в Гранични войски. В спомените си често се връщам волно или неволно към тях. Други са се изтрили от паметта ми. Всичките ми сънища са свързани по някакъв начин с границата, със строя, въобще с граничарската служба. “Цивилни“ сънища почти нямам.

Сега живея с хубавите спомени от службата ни на границата

Портретна снимка на Тодор Радев: използвате снимката от книга втора, страница 55. Текст:

1977 г. Подполковник от запаса Тодор Радев — няколко седмици след пенсионирането му като командир на граничната застава в с. Ресен, Кюстендилски окръг

Подполковник от запаса Тодор Радев е роден на 01.04.1926 г. в село Заветно, Поповска околия. През 19511952 г. се обучава във Военното гранично училище в София. След завършването му — до 1977 г., е командир на шест гранични застави и две маневрени групи.

През август 1974 г. ми дадоха карта за почивната ни база в Самоков. Отидох семейно, със съпругата ми Катя. Веднъж заедно с няколко други семейства решихме да се разходим из центъра на града. Мъжете се движехме по-напред, жените изоставаха, понеже се заглеждаха по витрините на магазинчетата.

Стигнахме до ресторантче в близост до скиорската писта. На една маса седеше младеж, който ни покани при него да му правим компания. Запознахме се, беше нашият прославен скиор Петър Попангелов. Попитах го какво прави през годината, когато няма сняг. Той сподели, че постоянно тренира, като всеки ден се изкачва до върха над пистата. Хващал се на бас с други, че никой не може да се изкачи за десет минути и винаги печелил по кило ракия.

Попита има ли някой мераклия, аз веднага се съгласих и започнах да се събличам. Съпругата ми, тъкмо пристигна с другите жени, и като й казах: “Пази ми дрехите, че ще бягам до горе!“, тя ме обяви за луд.

Съблякох се и започнах изкачването, в началото пистата беше по-тясна, имаше и въже за теглене на скиорите през зимата, някъде се налагаше да се хващам за въжето, защото беше стръмно. Моите приятели постоянно ме поощряваха: “Давай, давай, още пет минути, имаш време, още три минути…“ Накрая стигнах за девет минути, обърнах се надолу. Всички викаха “Ура-а“. И аз виках като… опълченците на Шипка. Като тръгнах обратно след три-четири крачки ми се схванаха краката. Видях наблизо една успоредна пътека и по нея слезнах до шосето, отидох до групата, а те вече пиеха ракията.

Седнах и се заприказвахме, колегите ме прегръщаха и ми се радваха. Тогава Петър Попангелов ме попита спортувал ли съм. Отговорих му, че съм граничен офицер и че и сега като има обстановка изпращам войниците да прикриват, а аз с младши сержанта и кучето отивам на мястото, за да изясня причината за задействието. Като по пътя настигам и задминавам младите момчета, които запъхтени, кашляйки не могат дъх да си поемат от цигарите, които пушат…

Искам да акцентирам и на военната дисциплина. За нея се говори от мъжете, ходили войници, винаги, цял живот.

Много държах войникът да привикне с изискванията на вътрешната служба. Шкафчето така да е подредено, че да е като кибритена кутийка, а леглото така да е опънато, че като хвърлиш стотинка, тя да подскочи метър нагоре. Та такива работи по вътрешната служба.

Дойде един ден на заставата генерал от Управлението на Гранични войски и ми вика: “Дай да проверим нарядите!“

Отидохме на наблюдателницата (вишката), там носеха службата двама войници. Качихме се горе. Генералът огледа местността с бинокъла, погледна към сръбския наряд и ни попита виждаме ли някаква разлика. И сам отговори на въпроса: “Около вашата вишка има разхвърлени празни консервни кутии, а виждате ли отсреща как е подредено, няма боклуци!“

Тогава единият войник отговори: “Другарю генерал, това е вярно, но на тях никога не са дали, както на нас, да ядат рибни консерви или русенско варено. Даже ние нарочно ги дразним, като им хвърляме консервите към граничната бразда. Защото те ядат хляб и сиренце, или малко петмез на филийка хляб.“ Генералът каза: “Отлично, но все пак трябва да се почисти!“

Това си беше самата истина, храната на граничарите беше най-добра след тази на летците, не можеше “празна раница да пази граница“.

Благодаря ти, Българийо, за доверието, което ми гласува — да охранявам твоите граници!

Портретна снимка на Матей Пеев: използвате снимката от книга първа, страница 31. Текст:

1966 г. Сержант Матей Пеев, старшина на гранична застава “Ружица“ в местността Хамбар дере, община Крумовград

Старшина от запаса Матей Пеев е роден на 13.04.1943 г. в село Равна гора, област Варна. Служи в Гранични войски от 1962 до 1968 г. — като наборен войник и старшина.

В Школата за инструктори на служебни кучета — Берковица, трябваше да ми дадат младо куче, което да обуча. Там попаднах при най-добрия човек, когото никога не мога да забравя. Прекрасен офицер. Беше ми взводен командир — капитан Трифонов, от него черпех сили и знания за новата длъжност, която щях да заема в заставата. В школата — 140 човека, нямаше по-добър от мен на дълги разстояния (56 километра).

Капитан Трифонов оценяваше труда ми и беше научил всичко с подробности за личния ми живот. Мисля, че той знаеше за всички 30 души всичко или почти всичко. Непрекъснато ни напътстваше как да преодоляваме войнишките несгоди.

За първи май станах отличник по бойната и политическата подготовка. Произведоха ме в звание “ефрейтор“.

Бях будно момче, четях постоянно. Всяко свободно време пишех писма до приятели. Търсех познанства. Получавах по 78-10 и повече писма през седмицата. Събирах ги в папка и бях стигнал до 730 броя за цялата служба. Но една моя леля ги изгорила в деня, когато разбрала, че съм се оженил. Плаках със сълзи, но бях безсилен… Така останах лишен от многото документирани спомени.

Капитан Трифонов ме насочваше към отделни теми и пишех дописки до вестник “Граничар“. Така, макар и малки, получавах доходи, които нямаше от кой да взема. И много пъти аз, човекът без родители, давах заеми на моите колеги — граничари, които пушеха.

Завърших школата. Отведох със себе си на заставата и моя верен четириног другар “Астор“. Горкият, много трудно навлезе в службата. Вечер заспиваше прав. Но с времето свикна и стана един от най-добрите. Когато през 1964 г. отиде на преподготовка в Берковица с редник Занев, се върнаха като отличници на школата — първенци!

Друг случай, който не мога да забравя, това е срещата ми с големия руски следотърсач полковник Никита Сергеевич Карацупа.

Тогава беше организирано армейско съвещание, като бях използван да демонстрирам работата със служебното куче. Слушахме в захлас неговите разкази за задържаните от легендарния граничар повече от 700 нарушители на границата между Съветския съюз и Китай.

За мен Карацупа и неговият верен “Ингус“ (кучето) са емблема на граничари за всички времена. Те и досега са ненадминати!

А аз съм горд, че в живота си на границата имах честта да се срещна с най-великия следотърсач, руския колос Карацупа…

(Колеги от “Земя“ — внимание! Чрез горния епизод, аз — полковник от запаса Киро Киров, топло и чистосърдечно поздравявам госпожа Шаренкова и всички русофили. Като пожелавам нови професионални и житейски хоризонти, както и успех на президентските избори!)

След уволнението от наборната военна служба, на 31.10.1965 г. се ожених. На сватбата присъстваше и командирът на Ивайловградския отряд полковник Никола Атанасов. Тогава той ми предложи да остана на служба като старшина на застава. Не след дълго взех решението. Казах — да!

Изпратиха ме на първа гранична застава — Хамбар дере. Командир беше капитан Кирил Русинов.

Вярно, изпитвах трудности, но младостта ми даваше криле. Самооценката ми е — справях се почти добре. Освен в един колкото интересен, толкова колоритен и забавен случай.

На заставата идваха началници от всякакъв калибър. Хамбар дере се славеше с добрите условия за лов на глигани и сърни.

Беше януари 1966 г. Тогавашният командващ генерал-лейтенант Ангел Пенков беше дошъл с група офицери от отряда на лов на нашата застава. Капитан Русинов ми разпореди да раздам топли вълнени чорапи на гостите.

Взех от склада чисто нови 5 чифта в една опаковка и ги раздадох. Голямото разочарование дойде, когато командващият си видял палеца на крака извън чорапа. Какъв малшанс! За него, но най-вече за мене… При раздаването не съм обърнал внимание, че един от чорапите за генерал Пенков е бил с дупка на палеца. Беше голяма паника от страна на командването на отряда, докато генералът просто прие нещата съвсем спокойно.

Полковник от запаса

Киро Киров