Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Съб22092018

Брой 181, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.66185 BGN1 GBP = 2.20773 BGN1 CHF = 1.72899 BGN
Back Вие сте тук:Начало Историята е една (2) И остана поет на борбата во веки веков!

И остана поет на борбата во веки веков!

И остана поет на борбата во веки веков!

Преди 140 години в свободна България се ражда поетът-революционер П.К.Яворов, който посвети живота си на «истинска народна и човешка служба».

Пейо Крачолов Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов), забележителен поет, драматург и публицист и активен участник в националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско, е роден в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. На поробените си братя той посвети едни от най-хубавите си творби «Хайдушки копнения. Спомени от Македония.19021903» и «Гоце Делчев» (1904 г.). Поет-смутител, революционер — «нехранимайко», Яворов е изграден от най-здравата и най-крехката сплав, от която нацията ни е изваяла своите избраници Раковски, Левски, Ботев, Гоце Делчев.И той като тях свързва живота си с една борба — с една «истинска народна и човешка служба».

На всеки българин са известни нежните слова от стиховете на поета Пейо Яворов. Четем ги и ги препрочитаме, а всеки път, вземем ли отново в ръцете книгите с неговите стихове, откриваме в тях нещо ново, което да ни развърнува и накара да се замислим над драматичната му житейска съдба. За най-скъпото на света — свободата, той написа пламенни стихове и когато идва времето на дело да покаже съпричастността си към поробените му братя в Македония и Одринско, не се поколебава да вземе оръжието в ръка. През 1901 г. той се запознава с Гоце Делчев и оттогава двамата стават неразделни другари в борбата. Достоен за възхищение е идеализмът на поета, посветил се на едно дело, което не може да му донесе никакви лични облаги. В чистотата на порива си той се вдъхновява от безкористието на възрожденците и от най-висшата етика на революционерите, изразена в думите на апостола Васил Левски: ”Ако спечеля-печеля за цял народ, ако загубя-губя само мене си.”

В края на 1901 година поетът е в тежка идейна и психическа криза. В писмо от 15.ІХ.1901 г. до зет си Николай Найденов Яворов изповядва: ”Целият мой вътрешен мир е развалини, ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загубен.” И затова в освободителното дело на Македония Яворов се хвърля с цялата пламенност на своя неспокоен характер.Отношението му към поробените българи е съществена и монолитна част от всеобщия светоглед на поета. През 1895 г. във в. „Глас македонски” отпечатва стихотворенията „Напред” и „На родопските заточеници”, които разкриват неговото отношение към освободителното движение. Още тогава младият поет има желание да се прехвърли с чета в Македония, но не успява в намеренията си. Това ще стане няколко години по-късно. Философията на Яворов за борбата е съвсем ясна в неговото съзнание. „Да отидеш да умреш за другите-пише той в писмо до приятеля си Неделчо Гарванов — в цветежа на годините си, без да очакваш някаква подкрепа за себе си, това говори за една нравственост, която се стреми към височините на идеала”.

На 30.ХІІ.1901 г. по негова молба Яворов е освободен от службата си като началник на телеграфопощенския клон в София. На другия ден поетът започва да издава в.”Дело”, което на практика означава и активното му включване в македонското освободително движение. През януари 1902 г. Яворов заминава с чета в Македония. Оставя близки, отлага творческите си планове и грабва пушката, за да се втурне по стръмните пътеки на планините, опиянен от романтиката на борбата. „В очите на хората — пише Яворов на Николай Найденов — моето предприятие непременно ще бъде вратоломна авантюра. Но ти знаеш цената на хорските мнения. Без вратоломната авантюра на „нехранимайковци” като Ботев България днес не би фигурирала на всесветската карта”. На 6.ІІ.1902 г. П.К.Яворов минава границата и заедно с четата на Михаил Чаков отива в Македония. Това е първото му посещение в поробената страна и с него той получава бойното си кръщение в революционното движение. „Аз погледнах надире към България:там дойдох на божия свят,там оставих и всичко мило — ще напише след години Яворов. — Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава…След месец скитане от село на село, като стоях един ден и пленник на „върховистка” чета, аз напуснах царството на султана и се върнах горещ „централист”. За участието на поета в четата войводата Михаил Чаков ще каже следните думи: ”Яворов беше бодър и весел, шегуваше се. Ние знаехме кой е с нас и гледахме на него като на божество ”.

В началото на 1903 г. поетът отново облича комитската униформа, този път в четата на Гоце Делчев, която на 6 януари 1903-та минава снежна Рила и през Банско и Неврокоп се отправя за Серския революционен окръг. Тук, при поробените братя, поетът започва да издава нелегален хектографиран (хектограф — ръчна машина за вадене копия от ръкопис, б.а.) вестник за нуждите на революцията, който се казва “Свобода или смърт“. За помощник на Яворов е определен учителят Мицо Кирилиев от Кукуш. От комитския лист излизат 12 броя — първият излиза на 10.ІІ.1903 г. в с.Крушево, Демирхисарско, а последният — на 21.ІV. 1903 г. в с. Ляхово, също Демирхисарско. Предназначението на това бунтовно издание, замислено в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание е да задоволи нарасналите нужди на организацията от революционна литуратура, издавана в самата Македония. Яворов е и автор на публикуваните материали, и редактор, и „печатар” на вестника. „Вече настанени,ние залавяхме работа — грижите около „вестника” — разказва революционерът. – Прегънат на две и сложил хартия на коляното или изтегнат по гърди, аз пиша уводната статия и подавам едно по едно дребни листчета на Мица. Застанал на колене пред газов сандък, той преписва с хектографическо мастило върху голям лист…”

На 17 февруари, седмица след издаването на първия брой на вестника, двамата бойни другари се разделят: Яворов остава да списва бунтовния лист, а Гоце продължава по революционните пътеки на Македония. Те повече не се срещат, защото Гоце пада убит на 4 май в сражение с турците в с. Баница, Серско. В средата на май Яворов се завръща в София за подготовката на предстоящото въстание. Десет дни по-късно отново е с комитски дрехи и пушка в ръка, този път като четник на Яне Сандански. След около два месеца, заради възникнало между него и Сандански напрежение, напуска четата и през Банско и Рилския манастир се завръща в България, броени дни преди избухването на Илинденско-Преображенското въстание.

За четвърти и последен път Пейо Яворов влиза в поробена Македония по време на Балканската война през октомври 1912 г. Ден след обявяването на мобилизацията той е назначен за войвода. В архива на щаба на Македоно-Одринското опълчение е отбелязано: “Чета №15, Пею Яворов с 10 пушки в Разложко и Неврокопско“. Пак на следващия ден поетът се венчава с Лора Каравелова в Подуенската черква. “Не ми се искаше да оставя моят Пейо да замине, без да сме венчани, струваше ми се, че моето щастие ще озари трудния му път и че ний ще се разделим с предчувствия за хубаво и щастие во бъдеще — предчувствия, които трябва да се осъществят…“, пише Лора до сестрата на поета Екатерина.

След обявяването на войната четата на Яворов, заедно с тези на Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров, в авангарда на българските войски, освобождават градовете Банско, Неврокоп, Драма. Малко известен обаче е фактът, че войводата Яворов участва в превземането и на още един град по време на войната — Кавала, проявявайки заедно с другарите си смайваща изобретателност и смелост. Историците заслужено ще отбележат, че главната фигура в тази невероятна авантюра е Михаил Чаков, който е най-опитен от всички. Участва както в Илинденско-Преображенското въстание, тъй и в най-голямата следилинденска битка на ВМОРО — “Епопеята на връх Ножот“ през юли 1907 г. На 23 април 1906 г. Михаил Чаков заедно с Атанас Спасов се връщат в с. Баница и изравят костите на убития през 1903 г. Гоце Делчев, като ги оставят скрити под светия престол на черквата. Поетът Пейо Яворов е интелектуалецът на групата. Неговите познания по чужди езици допринасят изключително много за успеха на безумната идея. Йонко Вапцаров, баща на знаменития български поет Никола Вапцаров, се включва във ВМОРО още в първите години на нейното основаване. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е арестуван и лежи в затвор в Солун. Роденият в ловешкото село Дерманци през 1868 г. Христо Чернопеев е бивш офицер от българската войска с чин поручик. Участва в аферата “Мис Стоун“ през 1901 г. За спасяване на американската мисионерка за първи и последен път в своята история САЩ дават откуп от над 100 кг злато на комитите!

На 25 октомври 1912 г. край гр. Драма войводите Й. Вапцаров, М. Чаков, Хр. Чернопеев и П. Яворов искат среща с генерал Стилиян Ковачев, командир на Родопския отряд. Предлагат му с част от войските си той да се придвижи на юг към Бяло море и да превземе Кавала. Генералът обаче отказва, защото преценява, че акцията ще затрудни военните му планове. Тогава Яворов излага своята направо фантастична идея как може мирно да се превземе стратегическият град край морето. Планът е четиримата войводи да се представят за преден отряд на настъпващата към Кавала българска войска, за нейни парламентьори. Така в ранното утро на 27 октомври 1912 г. войводите, облечени в български военни униформи, потеглят за беломорския град, за да изпълнят този гениален план да бъде овладян пристанищният град Кавала, без да гръмне нито една пушка. Водени от съдбоносното решение, от клетвата: Да победят или да умрат!

“На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се — пише в спомените си Михаил Чаков. — Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков — тримата с подофицерски пагони. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ.“

Четиримата войводи отиват в конака при гръцкия владика и го молят да предаде на турските власти, че в града има български парламентьори. Владиката обаче протака повече от час отговорът с надеждата, че през това време в Кавала ще пристигнат гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града. Тогава Яворов предлага веднага до отидат до турския конак, където да накарат каймаканина да предаде града. След драматичен разговор, на който присъстват градските първенци — мюсюлмани и офицери от местния гарнизон и след заплахата, че войските на генерал Стилиян Ковачев са заели позиции в скалите край града, каймаканинът предава сабята и револвера си на Яворов. «Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше! Сън ли бе, или действителност?! Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех!“, пише с възторг Михаил Чаков в спомените си. След като четиримата войводи поздравяват насъбралите се стотици граждани със свободата, веднага изпращат двама конници до Драма със следното съобщение за генерал Ковачев: “Тая вечер четирима македонски войводи — Яворов, Чернопеев, Вапцаров и Чаков, завзехме по чудо петдесетхилядна Кавала, без пушка да пукне. Войската и полицията се предадоха доброволно. Очакваме ви!“. Днес никъде в гръцките учебници по история няма да прочетете кой е освободил през 1912 г. от турско робство Кавала. И в самия град няма да видите знак, който да бележи онзи паметен ден, когато шепа българи дръзват да се изправят сами срещу голяма отлично въоръжена сила, залагайки главите си.

След тази безумна авантюра по превземането на Белия град, както по-късно ще нарече Кавала писателят Димитър Димов, в средата на ноември 1912 г. Пейо Яворов тръгва за България, защото четата му е изпълнила поставената задача. “Сега се движехме по обратния път. От Кавала пристигнахме в Драма, а оттам потеглихме през Просечен и се спуснахме в село Баница — отбелзва в спомените си неговият четник Георги Венедиков, който го придружава до столицата. — Яворов намери кмета, чийто баща беше заклан от турците на моста. Заедно с кмета отидохме в черквата, където една бабичка пазеше черепа на Гоце Делчев. Яворов пое просълзен черепа от бабата, все го гледаше и каза: “Ето широкото чело на Гоце“. Докато стояхме в черквата, Яворов държеше черепа в ръце. От черквата отидохме в уличката, където е убит Гоце Делчев, положихме кръста, който носехме още от Кавала, и свещеникът прочете молитва. Аз изстрелях една пачка патрони… Войводата беше печален, мълчеше, очите му потъмняха.“ На 25 ноември Яворов се връща в София.

Още по-мрачен е поетът войвода в началото на 1913 г., защото предчувства задаващата се национална катастрофа. На 7 януари той изпраща в Солун писмо до Данаил Крапчев, също участник в комитска чета, а по-късно издател на в. “Зора“: “Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам“. Двадесетина години по-късно във в. “Зора“ Крапчев ще отбележи: “Към края на погрома с Яворова се срещнахме на Черната скала. Той беше по-черен от нея“.

На 30 ноември 1913 г. заради ревност се самоубива любимата му Лора. Яворов също прави опит — остава жив по чудо, но полусляп. Тръгват мълви из София, че комитата е пуснал куршума в сърцето й. В най-тежките мигове от живота му негов най-верен другар остава Тодор Александров. Години наред ги свързва общата болка, наречена Македония. Всепризнатият ръководител на ВМРО Тодор Александров ще каже следните думи за Яворов пред руски кореспондент, запитан дали в движението участват поети и художници:” Да, имаме такъв човек. Това е Яворов. Той като никой друг разбира най-дълбоката същност на нашето движение. Той може би от гледището на доктрината не е тъй ортодоксален, както на мнозина от нас би се искало да бъде. Но най-после това не е важно. Работата не е в това, кое течение от македонската революция ще победи. Работата е Македония да бъде свободна. Работата е, че с идеите на македонското движение трябва да вдигнем цял народ. В това отношение Яворов е незаменим. Яворов е изключително чист и честен човек. В неговите думи се вслушват всички, заради което всяка негова дума е особено ценна и важна…” Яворов му отвърща с жест, достоен за благородник, като посвещава стихотворението си „Заточеници” на Тодор Александров.

На 16 октомври 1914 г. забравен от приятели, но не и от македонските си другари, изпаднал в мизерия, слепият Яворов изпива отрова и наново прострелва черепа си. Този път ръката му не трепка и слага край на живота му, след като обществените хули близо година го сочат като главен виновник за смъртта на любимата му Лора. В последния си миг преди смъртта поетът написва прощалното си писмо до Тодор Александров, започвайки с обръщението „Брате Тодоре”. Тази изповед на отиващия си от земния свят страдалец никой българин и човек не може да чете и не ще може да чете равнодушно и спокойно не само днес, но и за в бъдеще, защото в нея има велики чувства на обич и всеотдайност, на вярност и благородство. Защото само само „изключително чист и честен човек” като Яворов може да напише: ”Брате Тодоре, Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря ти за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо куршум както ми приляга. Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица — тя е вече щастлива!” Предай моите сърдечни поздрави на домашните си. Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Х.Татарчев и Ал.Протогеров. Целувам те. Сбогом. Твоя Пейо.”

Участието на Яворов в революционното движение за освобождение на Македония се превръща в негова жизнена съдба до края на земните му дни. Умирайки далеч от поробената вече от сърбите Македония, в завещанието си той ще поиска: “Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите и ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея“. Четири дни по-късно в. “Камбана“ помества следното съобщение: “Погребението на поета стана днес по обед. За последен път ще мине през столицата П.К.Яворов, който от няколко месеца, слепец, се движеше като сянка между нас. Но той пак ще остане да живее между нас — чрез своите творения и чрез живия спомен на своя бурен живот. Родом чирпанец, Яворов стана македонец. Яворов бе роден поет, живя като борец и умря като герой, сломен от жестокостта на нашето страшно време“.

Поетът революционер Пейо Яворов воюва и с пушката, и със словото за свободата на Македония. Поробената страна му даде простор за проявление на неукротимата му енергия, превърна в живо дело мечтите му да бъде полезен на революционното дело, внесе животворен полъх в неговата поезия. Затова с право Яворов се счита за син на Македония, защото там той откри и намери себе си. За да остане во веки веков поет на борбата!

Поетът е първият кмет на свободен Неврокоп

На 18 октомври части на Родопския отряд на генерал Стилиян Ковачев и сборна чета, в авангарда на която е и Яворов, влиза в Неврокоп. Около поета бързо се събират много негови стари бойни другари и съратници от годините на революционната борба, с които обсъждат бъдещето на този стар български край. На другия ден на заседание на местния революционен комитет Яворов единодушно е избран за пръв кмет на освободения град.

Пред големия поет и драматург на дневен ред се поставят трудни проблеми — за прочистване на Неврокоп от останалите в него турски войници, за изграждането на местните органи за управление, за създаване на болница и започване на редовни занятия в училището. На този пост Яворов стои едва пет дни, защото потегля с четата си на юг, към Драма, където българите също чакат да дойде свободата. Но като кмет на Неврокоп, по настояване на неговите жители на 19 октомври той изпраща писмо до премиера Гешев, в което благодари на българите от свободната родина за всичките жертви, които те дават пред “олтара на целокупното отечество за възтържествуване на народния идеал“.

В знак на почит и уважение към първия кмет на града, през 40-те години на миналия век в Неврокоп е въздигнат бюст на този изключителен българин. Абсолютно същият бюст на поета за първи път обаче е поставен в Борисовата градина. Около създаването му има много интересна история. Тя е свързана с пламенното стихотворение “Арменци“, което поетът написва в края на ХІХ век в защита на арменския народ, подложен на нечуван геноцид от турските националисти и шовинисти.

В началото на трйсетте години в България се създава арменски комитет, който се заема със задачата да се съберат волни пожертвувания за въздигане паметник на П.К.Яворов. За целта е издаден и специален позив. Устройва се голяма вечер, на която прочувствена реч произнася видният български учен професор д-р Асен Златаров. В нея той казва, че Яворов съвсем заслужено може да се нарече не само син на българския, но и на арменския народ, за когото написва прочувствени стихове.

С изработването на паметника се заема арменецът Крикор Ахаронян. Любопитна биография има този художник. Роден е в Тбилиси и участва в революцията от 1917 година. През 1921 г. идва в България, където завършва Художествената академия. Паметникът на Яворов, който създава, е тържествено открит в София на 18 август 1935 година. Поетът революционер е изобразен в момент на съзерцание и самовглъбеност. Под бюста е поставен и надпис: “ От признателните арменци“.

Ахаронян живее в страната ни до 1946 година, след което заминава за родната си Армения. Там развива активна творческа дейност, става професор и получава званието “Народен художник на СССР“. Интересно е да се знае, че Крикор Ахаронян създава след това още няколко паметника на Яворов, подобни на този в София. Единият от тях е в Кюстендил, а другите са поставени в градове на Пиринския край — Благоевград, Петрич, Разлог и Гоце Делчев в знак на почит към поетичното и революционно дело на Яворов.

х х х

Поводът да напиша тези исторически бележки е моят дядо по майчина линия Георги Попмихайлов. Роден в Добринище, той е учител и кмет на селото. През 1896 г. като юноша се заклева пред камата и револвера на Гоце Делчев, че ще служи до смърт на македонската организация. За това свидетелства Лазар Томов в своите спомени. Моят вуйчо Михаил Михайлов ми е разказвал, че Яворов е идвал в Добринище и се е срещал с местните революционери. Бележка за това има в книгата на Михаил Кремен “Романът на Яворов“.

Вуйчо ми много искаше от властта преди 10 ноември 1989 г., а и след това, на една от чешмите да се сложи надпис за това посещение на Яворов, та гостите на Добринище, когато пият от бистрата планинска вода, да си спомнят за поета. Тази негова мечта за “Яворова чешма“ така и не се сбъдна, защото за управниците както преди, така и сега, тези неща са маловажни — от тях не може да се извади финансова изгода!