Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Чет20092018

Брой 180, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.67638 BGN1 GBP = 2.20219 BGN1 CHF = 1.73021 BGN
Back Вие сте тук:Начало Историята е една (2) Черна страница в българската история

Черна страница в българската история

Черна страница в българската история

Истинската история за Баташкото клане, което някои безродници наричаха мит

Избиването на 5000 души от село Батак, при потушаването на Априлското въстание, е една от най-черните дати в историята на България.

Клането е извършено от башибозуците — главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II

След потурчването на Чепино през 1657 г., Батак е обграден от мохамедански села и известно време представлява “остров“ на християнската вяра. В църквата “Света Неделя“ християнската религия е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от другите градове, където духовниците отслужвали на гръцки език. Това било привилегия, която турските власти не можели да позволят на българите в Батак. Те обаче дълго били в неведение за “нарушението“ заради разположението на Батак — високо в Родопите. 

При избухването на Априлското въстание на 20 април 1876 година, на Батак била отредена важна роля - да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии.

Част от въоръжените боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. 

Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак — Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище. 

Силите са несравними.

На 1 май 1876 година първенците на селото и чорбаджиите решили, че трябва да спасят живота на местните и за това извиквали Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.

Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера на врага били изпратени кметът на Батак — Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв.

Разбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници — оръжието или животът им.

Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. 

След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им. По време на „предаването” на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат. След това селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне.

Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите. 

Така се поставило началото на клането, което продължило дни. 

На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и възрастни били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени, за да не измърсят дрехите с кръвта си, и накрая избити. 

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато мъжете били закарани на дръвниците, където били обезглавени със саби. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците.

Всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. 

Останалите отново се изпокрили в църквата и училището. 

Църквата “Света Неделя“ и училището до нея били последната надежда на местните в Батак за спасение. 

200 души се укрили в училищната сграда, където били изгорени живи. Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковния двор и да стрелят по събралите се там хора. 

Най-ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата. На сутринта башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната вратата на храма не поддала, тъй като била “залостена“ от хората които се намирали в църквата. 

Защитата на “Света Неделя“ продължила три дни, в които престрелките в селото не преставали.Усилието на батачани да запазят църквата си ядосало турците, които започнали да пускат пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата. В резултат много от хората загинали заради недостиг на кислород. 

В църквата нямало вода, затова барикадиралите се използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите, за да утолят жаждата си. Копаели и с голи ръце, за да намерят подпочвена вода. 

На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени.

Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. 

Започнало безпощадно клане — само тези, които склонили да приемат исляма останали живи, а останалите били обезглавени. 

Ето как тази сцена е описана от Захари Стоянов:

“Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата.

Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. 

Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. 

От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели“. 

Когато зверствата в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище стават достояние на света, се свиква конференция за положението на народа в българските земи и отговорността за извършените зверства се стоварва върху Турция, а не върху безчинстващите башибозушки банди. 

Дори и традиционните съюзници на Турция – Англия и Австро-Унгария са изумени от жестокостта на извършеното. 

В писмо на Макгахан, датирано от Пазарджик, 2 август 1876 г., което котленецът Петър Матеев определя в книгата си „Велики благодетели на българския народ“ като „писмото, което предизвика Руско-турската война“, четем: 

Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. 

Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. 

Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. 

Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо. 

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя“.

 

От сайта „Епицентър”, заглавието е на ЗЕМЯ