Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пон25062018

Брой 123, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.69512 BGN1 GBP = 2.23856 BGN1 CHF = 1.70131 BGN
Back Вие сте тук:Начало Мнение (2) Тръненият венец на един министър

Тръненият венец на един министър

Тръненият венец на един министър

Със сигур­ност Вежди Рашидов ще остане в историята като голям творец, но когато се раз­сее мъг­лата на конюн­к­тур­ната политика, ще го запом­ним и като добър ръководител на кул­турата

Род­ната протес­тър­ска общ­ност свикна да вдига мер­ника на тези, които не обс­луж­ват чинно тех­ния и на спон­сорите им от „Америка за Бъл­гария” интерес. Тези хора биват заливани с помия, на всяка цена се търси скан­далът, дейс­т­вията им биват опорочавани по всички методи на пропаган­дата – от преувеличаване на реални грешки до отк­ровени фал­шиви новини, даващи повод за дежур­ния протест, излъч­ван до откат в „правил­ните” медии. На полето на жъл­тите павета, където Пав­лик Морозов се прев­ръща в ярос­тен хун­вей­бин, а спекулан­тът Сорос – в Робин Худ, за съжаление, все още се чер­таят теж­ките раз­делителни линии и се кад­рува безог­ледно.

Същият добре поз­нат сценарий се разигра и около номинацията за трети ман­дат на минис­търа на кул­турата в кабинетите „Борисов 1” и „Борисов 2” Вежди Рашидов. С отказа си да го пред­ложи Борисов се лиши от пос­лед­ния член на своето правител­с­тво, който е с него още от най-първия ден на управ­лението през горещото лято на 2009-а.

Дава ли си сметка премиерът, че робувайки на кап­ризите на гръмог­лас­ници, припис­ващи си ролята на общес­т­вено мнение, и мелач­ката, в която вкарва кад­рите, които са конюн­к­турно неудобни някому, някой ден може да стиг­нат и до него?

Губи ли Вежди Рашидов от това, че не е минис­тър?

Самият той твърди, че не. И може да му се вярва не защото зае друг висок дър­жавен пост – шеф на пар­ламен­тар­ната комисия по кул­тура и медии, а защото със сигур­ност за доказан творец с меж­дународна извес­т­ност като него властта е повече бреме, откол­кото цел или бонус. За на пръв пог­лед грубоватия и недодялан скул­п­тор властта се оказа тежко изпитание, за което плати с много разочарования и раз­к­латено здраве. Всеки творец носи ранима същ­ност, която е трудно съв­мес­тима с инт­ригите на политичес­кия Олимп…

Но и като минис­тър Вежди Рашидов не загуби нито приятелите си, нито иск­рения и отк­ровен изказ, или нак­ратко – не стана политик в лошия смисъл на думата.

Не е галеник нито на медиите, нито на елитите и не си поз­воли да влезе в чисто политичес­кото над­п­риказ­ване, което тол­кова опротивя на хората. Иск­рен, пър­вичен и истин­ски е определение, което пасва на Рашидов.

Впрочем чест му прави на него – жер­т­вата на Въз­родител­ния процес – да защити обек­тив­ния пог­лед към историчес­кото минало и да влезе в спор с бес­ните антикомунисти в 43-тия пар­ламент заради тех­ните щения да рушат комунис­тически сим­воли. За раз­лика от него – бед­ния сирак от Кър­джали, който се бори, за да учи и да се раз­вива като худож­ник, за човека, колебал се дали да търси щас­тието на Запад, в ГЕРБ е пълно със синове, внуци и внучки на бивши номен­к­латурни кадри, на офицери от служ­бите и идеологически цер­бери на пар­тията, които днес ни учат що е то дясно, що е евроат­лан­тизъм и антикомунизъм. Може би затова тол­кова истерично го мразят всевъз­мож­ните протес­търи, „рефор­матори” и мамини син­чета в политиката и дори в худож­ничес­ката гил­дия.

Въп­реки неис­товите опити да бъде изкаран „ченге”, „мул­так” и „ренегат” фак­тите говорят ясно: Вежди Рашидов не е служил под никаква форма на специал­ните служби преди 10 ноем­ври, не е бил щатен служител на групиров­ката „Мул­тиг­руп”, правейки своя човешки избор, става сим­патизант на Борисов и ГЕРБ още от основаването й.

Вежди Рашидов е уникален в политиката и с още нещо — не е крил греш­ките си, нито пиар­ски е замаз­вал и цен­зурирал неудобни моменти от живота си. Всеки друг политик би вадил от девет дерета вода, за да обясни как НЕ се е сборич­кал с полицай, че НЕ е казал, че (покой­ната) Гена Димит­рова ще пее на организиран от него кон­церт, че НЕ е влязъл с остри думи на музикант, оплакал се от нисък хонорар. Вежди Рашидов в тези и други случаи показа, че е мъж, който може да се извинява, когато сгреши. По други поводи като Тютюневите складове в Плов­див и т. нар. Двойна къща, придобита от Киро Японеца в София, се оказа, че минис­търът на кул­турата не е винов­ният, а нап­ротив – че се е борил за опаз­ването на уникал­ния ком­п­лекс, пад­нал жер­тва на приватизатор­ски мераци и предиз­викания от тях умиш­лен палеж…

Без да калиб­рираме твор­ците на „малки”, „средни” и „големи”, е факт, че Стефан Данаилов и Рашидов са минис­т­рите на кул­турата в периода след 10 ноем­ври, които влизаха в минис­тер­с­кия кабинет от позицията на интелек­туалци, извес­тни на цяла Бъл­гария. Всички останали са или преподаватели във ВУЗ-ове по изкус­т­вата, или хора с претен­ции за кул­турни мени­джъри, но с доста скромни успехи в реал­ната работа. Да не говорим за минис­три като онзи, който ходеше на работа с жена си и си спечели поста с написана от него оратория в чест на царя, или онази кул­турна шефка, която почти ни убеди, че Златьо Боя­джиев е ком­позитор. Или пък онзи, който бе извес­тен предимно с любовни похож­дения и зае поста само защото някога е бил изк­лючен от СДС в ком­п­лект с бъдещия премиер… Твър­дението, че за да си добър минис­тър, трябва да си добър управ­ленец, е вярно, но

много по-важно е да си доказан човек, да си естес­т­вен лидер и авторитет,

да поз­наваш и да говориш на равна нога с гил­дията.

Вежди Рашидов е най-дългогодишният минис­тър на кул­турата след 10 ноем­ври (и един от рекор­дьорите в историята ни изобщо: бият го Павел Матев – 10 години, Георги Йор­данов – 7 години, и Люд­мила Жив­кова – 6 години, но в едно друго време с раз­лична политическа динамика).

Той не е пър­вият етнически тур­чин във властта (такива имаше и преди 1989 година), но „Борисов 3” ще е пър­вият редовен кабинет без етнически тур­чин от влизането ни в Европейс­кия съюз.

Неговият рекорд от близо шест години на „Стам­болийски” 17 едва ли ще бъде пов­торен скоро. Но в политиката и управ­лението е важен не тол­кова маратонът, кол­кото сприн­тът, тоест не колко ще се задър­жиш, а какво ще свър­шиш. Без­с­порно Вежди Рашидов имаше и лошия къс­мет, но и шанса да ръководи кул­турата 20 години след тран­с­фор­мацията, по силата на която тя от приоритетна дър­жавна политика за броени дни се превърна в доведеното дете на дър­жавата. Години, в които кул­турата преживяваше с минимум финанси, минимум внимание, минимум инвес­тиции, на екзистенц-минимума за киното и театъра, за книгата и изоб­разител­ното изкус­тво, за музеите и галериите и най-вече за хората. Сис­темно бе жер­т­ван човеш­кият капитал на твор­ците, които бяха оставени да се оправят сами в пазар­ния хаос. Лош къс­мет, защото и най-добрият минис­тър не може да работи без нуж­ния бюджет, но и шанс, защото може да се окажеш нуж­ният човек на нуж­ното място, за да спреш без­в­ремието.

Рашидов пое трайно недофинан­сиран сек­тор, а за да спре без­в­ремието, се бореше във всекид­нев­ната си работа с пазар­ния фун­дамен­талист Симеон Дян­ков, в чиито пред­с­тави интелиген­цията е със­тавена от „феодални стар­чета”, а духов­ната сфера е ненужен кон­суматор, който най-добре да не бъде допус­кан до „пос­т­ната пица” на бюджета. Да се пребори с Дян­ков, имаше шанс и въз­мож­ност един­с­т­вено човек като Рашидов – бит­ка­джия, непукист, но и близък личен приятел на премиера, със солидни пар­тийни позиции.

Всеки друг просто би хлоп­нал кепен­ците на минис­тер­с­т­вото, но не и Вежди.

В неговия актив от пър­вия и втория ман­дат са теат­рал­ната реформа, която, макар и критикувана в началото, върна пуб­ликата в храма на Мел­помена.

Немалко е казано за грижата на минис­търа и минис­тер­с­т­вото за археологичес­ката дей­ност. Нес­лучайно по едно време Бойко Борисов не спираше да се хвали пред европейс­ките и натов­с­ките лидери, че столич­ното ларго и прилежащата мет­рос­тан­ция, която определяше като „най-красивата в Европа”, са такива „заради археологията”. Без­с­порен успех е галерията „Квад­рат 500”, за която бяха осигурени 27 милиона лева. Тракийс­ката изложба в париж­кия Лувър също бе пос­тижение, връщащо страната ни към една прес­тижна традиция: тракийс­ките изложби от 70-те години на миналия век отвориха широко вратата за кул­тур­ното ни отваряне към Европа и света във времето на Желяз­ната завеса. Днес, когато, макар и в единна Европа, ние имаме ими­джа на най-бедната, корум­пирана и прес­тъпна дър­жава в ЕС, ерго – имаме нужда от ново кул­турно отваряне, от нова битка за добър национален образ в чуж­бина, който да изтъкне древ­ната ни и богата кул­тура. Част от този процес е и съз­даването (под егидата и в пар­т­ньор­с­тво с Ирина Бокова) на Регионален цен­тър на ЮНЕСКО за защита на нематериал­ното кул­турно нас­лед­с­тво.

В списъка с пос­тиг­натото са и обновяването на Антич­ния културно-комуникационен ком­п­лекс „Сер­дика” в София на стой­ност 15 милиона лева; основ­ният ремонт на Национал­ния музей на бъл­гар­с­кото изоб­разително изкус­тво за 3,6 милиона лева; обнов­лението на къщата музей „Иван Вазов”; ремон­тите на Бур­гас­кия театър, Русен­с­ката опера, на Музикал­ното училище в Плов­див, на Сатирич­ния театър, на театър „Стоян Бъч­варов” – Варна, и много други. Въз­с­тановяването на рим­ска крепост „Сек­сагинта приста”, на „Кръс­татата казарма” във Видин, на Национал­ния архитек­турен резер­ват „Плиска”, на „Чер­вената цър­ква” край Перущица, социализацията на Архитек­тур­ния резер­ват „Никополис ад Ист­рум”. Ремонти на училища по изкус­т­вата, а бук­вално в пос­лед­ните дни – пен­сиите на дос­тойни творци като акт­рисите Татяна Лолова и Йор­данка Куз­манова, худож­ника Кеазим Исинов, певеца и поет Мишо Бел­чев, пианис­т­ката Жени Захариева. Човеш­кото отношение, доб­рата дума и грижата лип­с­ват най-много в годините, в които големи имена са заб­равени или бед­с­т­ват. И този жест на внимание е доказан плюс на дос­корош­ния минис­тър.

Изводите от изб­рояването на само част от дей­нос­тите на минис­тер­с­т­вото в двата ман­дата са три: Дър­жавата пос­тепенно се върна в кул­тур­ната политика. Геог­рафията на тези инвес­тиции се раз­шири, стигна и до бед­ните провин­циални региони и трето – Вежди Рашидов е един от мал­кото успешни и доказани минис­три в историята на бъл­гар­с­кия преход. И това са обек­тивни неща, които конюн­к­тур­ната инт­рига не може да промени.

Власт и кул­тура?! Знаем стария виц, че Тодор Жив­ков е просто един политик от епохата на писателя Николай Хай­тов. А кой е минис­търът Рашидов в епохата на скул­п­тора Вежди? Да избираш между две съдби, между две приз­вания, е житейска привилегия. Да си много добър в едното и да си оставил добра следа в другото, е шанс. Вежди Рашидов го опол­зот­вори и със сигур­ност много скоро, когато политичес­ката пушилка, съз­дадена от протес­търите, се раз­сее, ще видим, че големият творец бе и добър минис­тър.

Теофан Гер­манов

България

Икономика

Култура

Пос­рещ­нахме Бога – Слънце с орфически ритуал

С танц на жриците, след­ван от ритуално факелно шес­т­вие до светилището на богинята Кибела на Зайчи връх, премина пос­рещането на Бога — Слънце…

Прочети още:

Loading...

Спорт

Испания надви Иран с мъка и късмет

Испания надви Иран с мъка и къс­мет

„Ла Фурия” записа победа номер 400 в историята си

Отборът на Испания записа много трудна победа с 1:0 над Иран в среща от група В на свет…

Прочети още:

Loading...

Свят

Земеделие

Дочакахме и чума да мори овцете

Дочакахме и чума да мори овцете

Близо 320 хиляди птици пък ще бъдат унищожени заради грипа, установен във ферма край Добрич

За първи път у нас е отк­рита чума по овцете.Болес…

Прочети още:

Loading...