Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пет16112018

Брой 221, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.73006 BGN1 GBP = 2.21323 BGN1 CHF = 1.72092 BGN
Back Вие сте тук:Начало Портрет (3) Антон Дончев-Мъдрецът

Антон Дончев-Мъдрецът

Антон Дончев-Мъдрецът

Днес големият български писател навършва 88 години. Поклон пред таланта му, който винаги е служил на българщината!

Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Родителите му са пощенски служители, семейството се мести от град в град и той не може да си спомни и да нарече свой роден дом нито едно жилище. Но опознава все нови селища – край морето, в равнините и в планината, и среща нови хора. Като юноша преживява бомбардировките на София и бягството на столичани. Когато бащата се пенсионира, семейството се установява във Велико Търново.

Той започва да пише стихове още щом научава буквите, но публикува първата си книга едва на 25 години, и то в съавторство. Написва научнофантастична повест на 12 години и съвременен роман – за своя живот и за съучениците си, на 15 години.

Антон Дончев завършва гимназия във Велико Търново и право в Юридическия факултет на Софийския университет. Докато учи, работи по строежа на шосета и железопътни линии. Връща се при родителите си и работи само няколко месеца в Окръжния съд, но се отказва, обезкуражен от правосъдието.

Първата самостоятелна книга на писателя бива отхвърлена от издателите като „художествено несъстоятелна“ и „поради липса на литературни качества“. Почти три години авторът, който живее в провинцията, трябва да пътува до издателството в София, затъва в дългове, разболява се и моли да прочетат книгата му. Когато романът „Сказание за времето на Самуила“ излиза, той получава наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели. Досега от книгата – в 12 издания, в един и два тома, вече са продадени повече от 500 000 екземпляра.

През 1963 г. Антон Дончев написва романа „Време разделно“. За почти петдесет години книгата има неустановен брой издания на български език – повече от 30 издания, в тираж от около 1 050 000 екземпляра, и е преведена на повече от 30 езика. Обемът на отзивите за романа на български език и на чужди езици значително надминава страниците на книгата.

След публикуването на „Време разделно“ в продължение на повече от двадесет години авторът работи с киното и телевизията. Той си сътрудничи с Карло Понти, Дино де Лаурентис, „Парамаунт“, Ай Си Ем, „Колумбия“ и „Сони пикчърз“, със световноизвестни продуценти, сценаристи и режисьори – италианци, американци, французи, немци и руснаци – при реализирането в големи международни филмови продукции на български теми. Българската кинематография и Българската телевизия подписват договори за филми по сценарии на Антон Дончев с италианската телевизия RAI, с френската FR3, с немската CDF и с десетки продуценти.

През 1968 г. Генералният секретар на Обединените нации У Тан кани Антон Дончев на вечеря в Ню Йорк. Авторът не получава поканата. Същата година Ървинг Стоун предлага и номинира романа „Време разделно“ за наградата „Най-добър исторически роман, издаден в САЩ“. Със специално решение на журито романът е допуснат до конкурса, защото наградата се дава само на американски автори. Съюзът на българските писатели скрива поканата и авторът е принуден да откаже пътуването в Ню Йорк, „защото е зает в Европа“.Ричард Бъртън иска да играе във филм по сценарий на Антон Дончев. Отказват му.

От 1968 г. Антон Дончев пише както многобройни варианти на сценария „Началото“ за основаването на Първото българско царство, така също и романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“. Сценарият, за който има подписан договор за филм с „Парамаунт“, се реализира като театрален сериал в Българска телевизия, а романът излиза до 1953 година в четири тома и се продава в тираж около 890 000 екземпляра.

През 2008 г. Антон Дончев издава романа „Трите живота на Кракра“ в два тома – за невероятната петдесетгодишна битка на българите с ромеите в края на Х век. Романът е изчерпан с тираж 104 000 броя с мека подвързия и 10 000 книги с твърди корици.

Антон Дончев е автор на сценариите на няколко игрални филма и на сценариите на телевизионни сериали, три от които международни. Издателство „Захари Стоянов“ издава събрани съчинения на Антон Дончев, от които вече са публикувани 12 тома.

Авторът се е срещал със своите читатели в България повече от хиляда пъти, а в чужбина е имал стотина срещи.

Антон Дончев е учредил две стипендии „Време разделно“ за студенти от Родопите по история и българска литература. Със стипендиите се разпорежда Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“

България ще оцелее, защото е България

Езикът ни си е същият, но това, че ние сме си изтървали юздите на устата и на душите си е наш проблем. Загубили сме главните ориентири на нашето съществуване, духовните и материалните. Трябва да има равновесие между духовното и материалното, каза академик Антон Дончев.

Тази писменост идва в момент, в който по нашите земи живеят три народа, три цивилизации и парчета от разни други племена и народи. Живеят главно траки, славяни и българи. Всеки си има език, богове.

Разпространението на писмеността е нещо невероятно, изумително, почти не е за вярване. За седем години свети Климент Охридски обучава 3500 свещеници в Охридската школа. Това е било наглед невъзможно. Първо трябва на свещеника да дадеш евангелие, което се пише на пергамент. Трябва да се одерат 100 хил. крави, да се обработят кожите им и да се напише на ръка в 1015 хил. екземпляра. Тези хора, с евангелието под мишница, тръгват на изток и по времето, по което България загива, те спасяват Русия, изместват гръцките свещеници. Има 34 пъти имаме повече преписи на „О писменех“ („Сказание о писменех“ на Черноризец Храбър) в Русия, отколкото са намерени в България“, каза Дончев.

Благодарение на писмеността, българският народ разбира евангелието, „толкова добре го е разбрал, че е ражда богомилството. Това не са хора, които са водени като овце, а хора, които мислят“.

Авторът та “Време разделно“ смята, че са загубени главните ориентири на нашето съществуване – мястото на духовното и съответно мястото на материалното в живота на човека. Имали сме български пояс, който е свещен. Сега сами си връзваме пояса. Само че на врата като примка Бесим се, защото нямаме самочувствие и достойнство.Имало е хора, които са знаели какво ще стане и не са го предотвратили заради пари, смята акад. Дончев.

Той коментира и как се стига от свещения български език тогава до езика на омразата днес, гостът каза: „Буквите са си същите, а с какво ще ги напълним, зависи от нас. Това е като бутилка – може да я напълниш с отрова, с вода, с чудесно вино. Езикът си е същият, а това, че сме си изтървали юздите на устата и на душите си, това си е наш проблем. Това, което става, е грозно, страшно и почти невероятно. Ако трябва да сме честни, огромна вина има телевизията, изобщо средствата за информация. В т. нар. провинция, където хората общуват помежду си, е невъзможно да съществуват, ако има атмосферата, която има в нашето Народно събрание. Ругаят се, приказват нецензурни думи и радиото и телевизията ги мултиплицират. Хората не са такива. Нашата държава е пълна с нормални хора“, смята Дончев.

Според Дончев няма опасност България да изчезне: „България ще оцелее, защото е България. Като погледнеш назад историята и знаеш през какво сме минали, като си представиш, че 500 години е нямало държава, а е имало народни песни, танци и шевици и сме още тук, България ще пребъде, защото има бащи като Кирил и Методий“.

24 май 2017 г.

Как се ражда „Време разделно”

Всеки човек е огледало на това, което става около него, а около нас нещата, които стават, карат огледалото да отразява и сенки. Ние не осъзнаваме какво се случва в момента.

Това казва пред „Епицентър” акад. Антон Дончев, един от тримата живи български класици на словото, редом с Анжел Вагенщай и Любомир Левчев.

За автора на “Време разделно“ е казано толкова много, но то все не стига, за да обхване необятната му космическа душа.

Всяка дума на Антон Дончев е мъдрост, всяка мисъл — знание.

Затова ви представяме избрани цитати от Антон Дончев, който днес се вълнува от бежанската криза, от духовното здраве на нацията, от кръгозора на политическите му водачи:

Армагедон е последната битка, между силите на доброто и злото, мрака и светлината, в която ще влязат, както пише в Библията „всички царе до края на земята”, т.е. цялото човечество ще се сблъска. Армагедон не е ден, не е два — това е една постоянна, невероятна битка.

Ние винаги сме били, ние сме и винаги ще бъдем. Това, което се е родило, е осъдено да умре, но това, което умре, е осъдено да се роди отново. Това е вечна промяна и ние като хора, усещайки се крайни през цялото време, се страхуваме от това превръщане. Много е сложно, но слава Богу, човешката психика може да издържи на това нещо. 

Най-голямата история не я чух, аз я преживях в Родопите. Посред нощ един човек, който ме водеше из село Момчиловци застана през нощта, можеше да бъде и ограда на гробища, но нищо не се виждаше, и започна да вика: Елице, Елице, Елице и се отвори една врата и от мрака излезе една млада жена с бяла, дълга рокля, с пусната коса до коленете, с една свещ. Затова се роди романът „Време разделно”.

Когато се върнах да търся жената, която ме посрещна посред нощ, се оказа, че я няма. След 30 години открих, че не съм я намерил, защото тя не се казва Елица, а се казва Иелица. Свещеникът, който написа историята на Момчиловци каза: „Няма Елица в селото”. И аз си останах пред една загадка. И я описах тази жена в романа „Време разделно”.

Ръкописът на романа „Време разделно” вече е даден на хората, нека да го пазят хората. (Съхранява се в УниБИТ)

Започнах да пиша романа „Време разделно”, когато знаех на всяка страница какво има, той беше някаква песен, която аз бях подредил вече в себе си и имам планове горе-долу колко страници, всяка сцена и прочие. С една страница го сбърках — сметнах го 385 до 400, а той стана 384 страници. Аз го знаех целия, аз го изпях, седнах край един огън, седнаха слушателите наоколо. 41 дни си говорих с Бога

Баща ми ме помоли да не напиша една сцена и аз не я написах. Сцената е ужасна.

Румънците и унгарците, тези два народа, които също са били под турско владичество, някак си са запазили една памет. Ние не бихме могли, даже ние имаме Батак, обаче Батак не е увековечен по такъв начин.- Ние нямаме изобразително изкуство, което да пресъздава тази страшна действителност.

Ако седна да разказвам на нашия народ всъщност какво научих, какво е било наистина и то не само в действието, а в атмосферата която е съществувала, в това как е преживял нашият народ това нещо, особено първите 300 години на Османската империя – извинявайте, Време разделно е любовна песен.

Ако ние започнем да размножаваме мнението на англосаксонците за Османската империя, турците не ще ни се разсърдят, а направо ще си обърнат гърба. Защото присъдата, която е дадена от чуждата историческа наука за Османската империя е много по-коравосърдечна, отколкото тази, която е дала нашата наука.

Ние някак си турците ги чувстваме като свои хора. Ние имаме цивилизация, повлияна от турците, ако искате от ястията, ние сме живели с тези хора. Ние искаме — не искаме, сме врата на Турция към Европа. Изисква се елементарно здравомислие, за да се види къде е мястото на България. Сега човечеството не обръща толкова внимание на гените. Всичко е записано, ние не можем да избягаме от кръвта си.

Да си спомним, че сме синове и дъщери на велика нация!

Цитати от книги и интервюта на големия творец, които ни учат що е Добро, и кое е Зло

• “‎Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти.

• Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?

• Опипах добре скалистия бряг – все пак и в лудостта не вреди човек да е предпазлив. Пристъпих заднишком и увиснах с пети над пропастта.

• Страхът падна от гърба ми. Още веднъж, след пет години, щях да застана на ръба на друга пропаст и да оцелея.” 

• “Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.

• “Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огъня трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище. Как сме го опазили? Как да обясним на хората, че ние посягаме на честта и достойнството на България. Ако трябва да го пазим, ние трябва да обясним на всяко дете, че Левски се ражда с него.” 

 

• “Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със … затворени очи, в себе си.”

• – Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.

• Тогава оттатък детският глас запита:

– Татко, какво е зло?

Мълчание. И после – Маноловият глас:

– Зло е това, което разделя хората.

И след малко:

– Добрите хора.

Станах и си отидох. Манол ми отговори.

Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.”

• „Преди да се появят Кирил и Методий ние сме държава, доста солидна държава, преди словото са Аспарух, Тервел, Крум, обаче върху нашата територия живеят първо траки, славяни, прабългари, всеки си има език. Едва когато идва словото на Кирил и Методий, 100 г. след това, когато България влиза в смъртна борба с Византия, Византия се бори срещу българи – за 100 г. тези племена се претопяват в един нов народ, който успява да запази своя език 1200 г.”.

• „Когато загива държавата, тя намира сили да изпрати няколко хиляди души свещеници при своите братя на Изток, които да им предадат словото Божие и буквите – виждате: 250 млн. души пишат на тези букви”.

• „Днес цялото човечество играе „партия блиц” с историята и трябва веднага да отговаря на поставените й въпроси и е много важно да говорим истината, защото всичко се проверява. А словото днес е единственият аргумент: „Вече не могат да се оправят с тояги, не могат да се оправят с танкове, не могат да се оправят с ракети, защото това означава да зачеркнат цялото човечество. Остава да говорим”.

• „Най-напред трябва да кажем на хората, че са дъщери и синове на една наистина велика нация, наистина са направили нещо свръх човешките сили и са успели да го постигнат. Един народ, който е доказал, че духът е всичко, защото ние сме нямали тяло – държава, през половината време, през което сме живели. Имали сме дух”.

• „Гордостта може да е смъртен грях, но все пак имаме с какво да се гордеем като народ”.

• „Когато говори за българския език, човек трябва да си облече чисти дрехи”.

• „Ние сме българският език и култура. И ние сме българският живот. Ако се застрашаваме, правим си го сами. Поначало липсват хора от типа на свети Климент, които не само да приказват, ами и да вършат нещо. Защото освен тая видима част на всичко, което се случва, върви и една част, която можем да я наричаме мистика, може да я наричаме тайна, каквото щете. Но има си гени, има нещо вложено, нещо, което се развива дори против нашата воля. Обърнете се и погледнете какво се е случило всъщност. Моята баба, бог да я прости, знаеше 1000 песни. Това е нещо положено, нещо, което се развива, нещо по-силно от самите хора. Тук е великолепна земя. Тя свети. Дори вирусите и бактериите искат да живеят тук, не искат да живеят другаде. Цветята искат да живеят тук, не искат да живеят другаде. Билки, които трябват на цялото човечество, се мъчат да ги отглеждат в Холандия и в Южна Америка – не щат, искат да растат в България. Ние пък си растем. Какво искаме повече от това?”.

• „Винаги е било време разделно. Колкото повече четете, толкова повече ще разбирате, че винаги е имало какво да се дели. Никога не сме били сами. Винаги е имало други, които са искали да вземат това, което имаме ние. Ние винаги сме искали да вземем нещо, което имат другите – една борба. Трябва да свикнем да мислим, че животът е непрекъсната борба. И непрекъсната промяна. През цялото време човечеството, хората, ние, България играе една шахматна партия. Действителността мести ход, ние местим ход. Трагедията е в това, че в момента часовникът, който отбелязва ходовете, трака много бързо. Не знам дали играете шах, но навремето на една партия даваха по два и половина часа. Сега дават пет минути. Просто от нас се изисква една почти светкавична реакция. Ние играем през цялото време блиц. Това не е нормален шах. Погледнете какво чудо, каква промяна става в света. Всеки момент, когато си пусна радио, телевизия обикновено не гледам, но радио слушам непрекъснато, винаги очаквам нещо да гръмне. Светът вече се мени много по-бързо и от нас се изисква много по-бърза реакция.

Икономика

Култура

Спорт

ПСВ (Айндховен) с интерес към Кирил Десподов

ПСВ (Айндховен) с интерес към Кирил Десподов

Кирил Десподов продължава да е най-следеният играч от ЦСКА, а според “Тема Спорт“ интерес към таланта има от страна на холандския шампион ПС

Прочети още:

Loading...

Свят

Земеделие