Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Съб15082020

Брой 154, Година XXXI

            Валута: 1 USD = 1.65286 BGN1 GBP = 2.16418 BGN1 CHF = 1.81364 BGN
Back Вие сте тук:Начало Бойна слава (2) ПОКЛОН ПРЕД ВАС, ЗАЩИТНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ!

ПОКЛОН ПРЕД ВАС, ЗАЩИТНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ!

На 18 юли се навър­ш­ват 83 години от съз­даването на бъл­гар­с­ката Граж­дан­ска отб­рана (защита).

Като чес­титим пред­с­тоящия праз­ник, днес в руб­риката “Бойна слава“ решихме да пред­с­тавим част от споделеното от пол­ков­ник от запаса Хрис­тан Михай­лов през 2016 г. в книга чет­върта на издаваната от Издател­ска къща “Земя“ поредица “Бъл­гари завинаги“.

Няколко дни след като навърши 93-годишна въз­раст доб­лес­т­ният служител на Граж­дан­ска отб­рана прек­рачи границата между нашия и отвъд­ния свят. Но неговите прочув­с­т­вени спомени и раз­мисли ще останат в нашите сърца. Почивайте в мир, пол­ков­ник Михай­лов!

Пол­ков­ник Хрис­тан Михай­лов: Огромна беше мисията на Граж­дан­с­ката отб­рана в интерес на населението и народ­ното стопан­с­тво

Пол­ков­ник от запаса Хрис­тан Игнатов Михай­лов е роден на 29.04.1926 г. в село Петок­ладенци, Свищов­ско, днес община Белене — Плевен­ско, в крайно бедно сел­ско семейс­тво от 13 члена.

В селото завър­шва прогим­назия като отлич­ник, но не може да продължи обучението си в гим­назия, поради липса на сред­с­тва.

В съсед­ното село Стежерово записва допъл­нително земедел­ско училище — 2-годишен курс. Завър­шва пър­вата година като отлич­ник, но това не го задоволява. През 1941 г. пос­тъпва в Дър­жав­ната тър­гов­ска гим­назия “Димитър Хадживасилев“, носеща името на дарителя за пос­т­рояването през 1885 г. на пър­вата тър­гов­ска гим­назия в Бъл­гария.

След като през 1946 г. завър­шва гим­назията, започва обучението си в Тър­гов­с­ката академия “Димитър А. Ценов“, именувана също на голям бъл­гар­ски дарител.

По решение на околийс­кия комитет на БКП през 1948 г. е вър­нат за счетоводител на ТКЗС в род­ното си село, като еднов­ременно с това продъл­жава образованието си в академията. През май 1949 г. е наз­начен на работа в ОК на БКП — Свищов, в помощ за окон­чател­ното масовизиране на ТКЗС в околията.

През сеп­тем­ври 1950 г. пос­тъпва в първа стрел­кова рота на Школата за запасни офицери — Велико Тър­ново. Една година по-късно (сеп­тем­ври 1951 г.) по раз­п­ределение започва офицер­с­ката си служба като младши лей­тенант във Вът­решни войски на МВР — София. Следва по желание ново раз­п­ределение — в полка на Вът­решни войски в Плевен. След това — в новос­фор­мирания батальон в Горна Оряховица като коман­дир на стрел­кова рота.

Пред­с­рочно е произ­веден в звание лей­тенант през май 1952 г. От 1953 г. е заместник-командир на батальон в Мез­дра към жп бригадата, охраняващ тунелите и мос­товете от Чер­вен бряг до Кумарица и зат­вора във Враца.

От ноем­ври 1954 г. служи в София като заместник-командир по снаб­дяването на самос­тоятелен батальон — жп охрана за цялата страна.

След подаден рапорт за увол­нение, през сеп­тем­ври 1955 г. се среща с минис­търа на вът­реш­ните работи Георги Цан­ков — не е увол­нен, а е преназ­начен за заместник-командир по снаб­дяването на самос­тоятел­ния батальон на МВР във Враня, носещ правител­с­т­вената охрана — Полит­бюро, ЦК на БКП, цен­т­рал­ния зат­вор, резиден­ция “Бояна“, Минис­тер­с­кия съвет и Народ­ната банка.

По нареж­дане на минис­търа е изп­ратен на обучение във Военна академия “Г. С. Раков­ски“. От 1 сеп­тем­ври 1956 г. е слушател във Воен­нотех­ничес­ката академия — тилов профил, като старши лей­тенант — най-младият и най-младшият офицер в академията. През 1957 г. е произ­веден в звание капитан.

След като завър­шва академията през 1959 г., е пред­виден за коман­дир на батальон в град Белене, охраняващ ост­рова и зат­вора. С много нас­тояване от страна на щаба на Граж­дан­ска отб­рана пред МВР е отменено това раз­п­ределение.

От ноем­ври 1959 г. е на длъж­ност заместник-началник тил в щаба на Граж­дан­с­ката отб­рана на страната. А от 1962 г. като майор е заместник-началник щаб по снаб­дяването на столич­ния щаб на ГО.

През периода 19621967 г. учи задочно икономика на вън­ш­ната тър­говия в Стопан­с­кия универ­ситет — София.

След негов рапорт през 1972 г. по соб­с­т­вено желание е увол­нен, без оставане шест месеца в раз­пореж­дане. Заповедта за увол­нение е от 30 сеп­тем­ври, а още от след­ващия ден (01 октом­ври 1972 г.) започва работа в Минис­тер­с­т­вото на вън­ш­ната тър­говия като дирек­тор на дирек­ция, тъй като заповедта за това на минис­търа на вън­ш­ната тър­говия е издадена няколко месеца пред­варително — на 30 юни същата година.

През 1974 г. започва работа в Комитета за наука, тех­нически прог­рес и висше образование (при Начо Папазов). Там е дирек­тор на дирек­цията за пропаганда на науката и тех­ничес­кия прог­рес у нас и в чуж­бина.

От 1982 г. е начал­ник на отдел “Вътрешно-финансов кон­т­рол“ в Дър­жавно стопан­ско обединение “Машинно-тракторни стан­ции и мелиорация“ към Минис­тер­с­т­вото на земеделието.

През 1991 г. съз­дава соб­с­т­вена фирма за финан­сова и счетоводна помощ, чиято дей­ност прек­ратява през 1997 г. поради заболяване.

От 1997 г. до дъл­бока старост е финан­сов ревизор на граж­дан­ски договори.

През 2018 г. Издател­ска къща “Земя“ отпечатва книгата му “Моята фамилия“. В своите встъпителни думи към книгата големият приятел на ветерана от Граж­дан­ска отб­рана пол­ков­ник професор д-р Марин Калон­кин под­чер­тава: “Това е той! Надарен от природата с най-прекрасните човешки качес­тва като любоз­нател­ност, трудолюбие, упоритост и наход­чивост, доб­рота, нес­покоен тър­сещ новатор­ски дух, с разум и всеот­дай­ност той работи за Бъл­гария и за народа бъл­гар­ски.“

Времето минава незабелязано бързо. Минават години, десетилетия, дори столетия. Раж­дат се поколения и умират. Други се раж­дат и пак умират. И други се раж­дат… И при своето същес­т­вуване оставят добри и лоши следи и спомени. Но всичко се заб­равя, ако не се запише някъде. Както сполуч­ливо се е изразил мъд­рецът — казаното отлита, написаното остава!

Но има неща, които не бива да се заб­равят. Те трябва да се знаят и пом­нят от поколенията и общес­т­вото. Защото хубавите спомени ще служат за пример, самочув­с­т­вие и гор­дост, лошите — за раз­мисъл, поука и пред­паз­ване от непоч­тени пос­тъпки.

Нашите прадядовци, дядовци и бащи са ни оставили интересни спомени за тех­ния живот.

Защо не нап­равя и аз това за поколенията ми относно моя живот?!

Моят 90-годишен живот не мина гладко. Без­б­рой бяха страданията, нес­годите, премеж­дията. Но с много труд, воля и упоритост, граничещи понякога с инат, аз оцелявах до днес.

Роден съм на 29 април 1926 г. — пред Велик­ден, преди великия хрис­тиян­ски праз­ник “Въз­к­ресение Хрис­тово“. И понеже съм момче, баба ми е пред­ложила да бъда кръс­тен Хрис­тан, вместо Хрис­тос. Но по-късно като ученик много хазяйки в Свищов ме наричаха Хрис­тос.

Семейс­т­вото ми беше многолюдно, със­тоеше се от 13 члена, и беше крайно бедно. Бяхме много деца, само аз бях момче и пър­вия внук.

Бих желал да споделя спомени и раз­мисли от моя живот като офицер в бъл­гар­с­ката Граж­дан­ска отб­рана (1959 г. — 1972 г.).

През това време Граж­дан­ска отб­рана ускорено се изг­раж­даше като съв­ременна, необ­ходима и полезна за Родината струк­тура.

Основ­ната нейна и на бъл­гар­с­кото правител­с­тво задача тогава беше: защита на населението и неговите материални цен­ности от въз­душни и химически удари.

След Втората световна война се откри атом­ното оръжие. Неговото изп­роб­ване над Япония през 1945 г. беше причина правител­с­т­вата да раз­берат колко е важна задачата да има такава организация, която да под­готвя населението за лик­видиране пос­лед­с­т­вията от такива нападения.

Започна периодът на Студената война в света и над­п­реварата във въоръжаването на дър­жавите. Но паралелно с това се взеха и усилени мерки за защита на населението от атомно, химическо и биологическо оръжие.

Бъл­гария също тряб­ваше да вземе изк­лючителни мерки по този въп­рос за защита на населението и национал­ното стопан­с­тво от съв­ремен­ните оръжия за масово поразяване…

В такова динамично и нап­рег­нато време, след като завър­ших през 1959 г. Воен­ната академия, бях наз­начен за заместник-началник тил в щаба на Граж­дан­ска отб­рана. Това стана с много нас­тояване от страна на начал­ника на тила на ГО пред отдел “Кадри“ на МВР да им бъде изп­ратен под­гот­вен офицер за заместник-началник по тила, който бил проучен още в Академията (това бях аз).

В този момент попад­нах в съв­сем нова ситуация, която не беше прак­тикувана в поделенията на МВР, нито изучавана във Воен­нотех­ничес­ката академия.

Когато поех новата си длъж­ност, начал­ник на тила в щаба на ГО беше майор Сава Тан­чев, също дошъл от Вът­решни войски. Дейс­т­вително аз му станах дяс­ната ръка.

След като се запоз­нах със със­тоянието на тила в щаба, по мое пред­ложение беше изгот­вен план за фор­сиране на оком­п­лек­товането на военизираните поделения за страната, а те бяха 30 батальона, с всичко необ­ходимо за изпъл­нение на пред­наз­начението им — лик­видиране на пос­лед­с­т­вията от въз­душни, химически и биологични нападения. А това означаваше — нова инженерна и противохимическа тех­ника и облекла. Тряб­ваше да се намерят под­ходящи места и да се изг­радят бази и складове за снаряжението и тех­никата.

До този момент това беше само на книга. Всичко беше пръс­нато по поделения на Минис­тер­с­т­вото на народ­ната отб­рана и разни стопан­ски сгради. А това много зат­руд­няваше извър­ш­ването на мобилизацията и оком­п­лек­товането на поделенията. Тази дей­ност тряб­ваше да се извърши за часове, а на прак­тика ставаше за дни.

В интерес на истината съм длъжен да под­чер­тая, че по това време правител­с­т­вото осигуряваше необ­ходимите финан­сови сред­с­тва (изразяващи се в милиони лева). Необ­ходимо беше да има под­гот­вени хора да ги опол­зот­воряват рационално. И наис­тина в щаба вече имаше под­гот­вени инженери, химици, так­тици. Но тилът беше още неоком­п­лек­тован — бяхме само трима офицери.

След под­готов­ката по планирането и организацията на работата в щаба, беше необ­ходимо да се обърне много сериозно внимание и на отчет­ността на милионите сред­с­тва, които се израз­ход­ваха. А тя, в интерес на истината, беше слаба. Пред­ложих на начал­ника на тила и на начал­ника на щаба — пол­ков­ник Пет­ров, прек­расен ръководител, интер­б­ригадист в Испания, да се изготви правил­ник за отчета и отчет­ността за щаба на Граж­дан­с­ката отб­рана.

Тази задача беше въз­ложена на мен. Аз, като финан­сист и завър­шил Воен­нотех­ничес­ката академия, имах необ­ходимите знания и опит за изпъл­нение на тази много отговорна задача. Това ми кос­т­ваше много труд и без­сънни нощи. За два месеца се справих със задачата. Проек­тът за правил­ник беше съг­ласуван с финан­совите органи на МВР, Минис­тер­с­т­вото на финан­сите и Бъл­гар­с­ката народна банка. И отпечатан. Но още по-трудно беше съз­даването на организация по внед­ряването му за стрик­тно изпъл­нение в окръж­ните щабове на страната. И тази задача без­с­порно тряб­ваше да изпъл­нявам аз.

Отпечатани бяха всички посочени в правил­ника фор­муляри и книги. Организиран беше в щаба 3-дневен сбор с всички материално-отговорни лица от окръзите по детайл­ното им запоз­наване с правил­ника и с фор­мулярите. Проведени бяха прак­тически занятия за работа с тях. На третия ден раз­дадох необ­ходимите фор­муляри и с пожелание за добра работа изп­ратих материално-отговорните лица по окръзите.

Но и това не беше дос­татъчно. Необ­ходимо беше впос­лед­с­т­вие да се правят проверки и кон­т­рол по места. За тази огромна и отговорна дей­ност бях наг­раден със заповед на началник-щаба.

През 1962 г. получих заповед за заместник-началник по тила на Софийс­кия град­ски щаб по Граж­дан­ска отб­рана.

Какво означаваше за мен Граж­дан­с­ката отб­рана? Основ­ната й задача беше — под­готовка на населението на страната за защита при въз­душно, атомно, химическо и биологическо нападение, запаз­ване материал­ните цен­ности и народ­ното стопан­с­тво и лик­видиране пос­лед­с­т­вията от нападенията.

Няма в страната подобна инс­титуция, като Граж­дан­с­ката отб­рана — с такава огромна мисия (задача).

Ако помисли човек по-задълбочено и реалис­тично какво значат тези думи с всеоб­х­ватно значение за защита населението и народ­ното стопан­с­тво от такива нападения с такова оръжие и какви биха били пос­лед­с­т­вията и жер­т­вите от това, ако се случеше, вероятно косата му би се изп­равила или за 24 часа би побеляла.

Всички тези мащабни и особено отговорни задачи, за изпъл­нението на които се иска висок морал, страшна отговор­ност, голяма воля и сериозна ком­петен­т­ност, бяха въз­ложени на шепа хора: офицери, цивилни специалисти и вол­нонаемни служители с почти мизерни за времето си зап­лати.

В цен­т­рал­ното управ­ление на Граж­дан­ска отб­рана и окръж­ните щабове работеха по 34 офицери, за столицата и район­ните щабове — по трима. Тези хора не жалеха сили и сред­с­тва за изпъл­нение на задачите, произ­тичащи от думите “под­готовка и защита на населението и народ­ното стопан­с­тво на страната“. Тези офицери за мен бяха истин­ски герои. Това мое твър­дение те много пъти са го доказ­вали.

Но влас­тимащите нерядко са ги под­ценявали. Нап­ример, в МВР и МНО понякога, когато тряб­ваше да се отър­ват от някого или ако той не отговаряше на служ­бата, го изп­ращаха в Граж­дан­ска отб­рана или Пожар­ната. Като не преценяваха каква е тежестта и отговор­ността на тези офицери, а това пречеше на работата и на останалите.

Въп­реки, че периодът беше много сложен, в света имаше Студена война, и всеки се гот­веше за осигуряване кол­кото се може по-добре в това отношение.

При идването ми в град­с­кия щаб на столицата стъпих почти на голо. Дотогава нямаше замес­т­ник по тила, тряб­ваше всичко да се започне от а и б.

Първо тряб­ваше да се изгот­вят необ­ходимите планове и раз­чети за софийс­кия щаб и район­ните щабове — а те бяха 7 на брой, като Кремиковци се обособи като район с районен щаб.

Тряб­ваше да се запоз­ная с цялата материална част на град­с­кия и район­ните щабове. Както и с отчета и отчет­ността по новия правил­ник, който вече бях внед­рил. Софийс­кият щаб раз­полагаше с много оборуд­ване, пръс­нато из столицата и по периферията й. Нямаше под­ходящи складове и по районите.

Към столич­ния щаб мобилизационно имаше 6 военизирани батальона, за които нямаше нито една база. Те бяха раз­п­ределени мобилизационно по един батальон към всеки район.

Положението беше повече от ужасно. Оборуд­ването, тех­никата и вещевото имущес­тво бяха пръс­нати по разни складове, а оръжието и тех­никата — към поделенията на МНО. Всичко оставено без особени грижи, как­вито са необ­ходими.

Още от пър­вите дни за мен беше като неот­ложна пър­вос­тепенна задача — намиране на бази и тях­ното докумен­тално уреж­дане. След много проуч­ване установих, че отк­ритият руд­ник за въг­лища над село Алдомировци е зак­рит. Установих вед­нага връзка с ресор­ния заместник-министър на енер­гетиката и минерал­ните ресурси — Зан­чев, и започ­нах преговори, които вър­вяха трудно. Оказа се, че има и други кан­дидати. Тряб­ваше политика, так­тика и нас­той­чивост, а такива на мен не ми лип­с­ваха.

Вер­бувах сек­ретар­ката на заместник-министъра за нашата кауза. И през ден, когато той беше в Минис­тер­с­т­вото, тя ми съоб­щаваше и аз след десетина минути бях пред вратата му и нас­тоявах за решаване на въп­роса. Така осигурих и него като защит­ник на моя страна. Необ­ходимо беше той да осигури под­пис­ването на заповед от минис­търа, че бив­шата мина Алдомировци — 440 декара площ, заедно със същес­т­вуващите пос­т­ройки се прех­вър­лят без­въз­мез­дно на столич­ния щаб на Граж­дан­ска отб­рана.

Но минис­търът — ту в отпуска, ту в коман­дировка в чуж­бина… В един удобен момент заместник-министърът ми съобщи, че минис­търът е на работ­ното си място и след час заминава за Гер­мания. При тази дъл­гоочак­вана вест, моя милост изх­върча като стрела и след 10 минути бях пред кабинета на минис­търа. Заповедта беше пред­варително под­гот­вена от заместник-министъра и заедно я под­несохме, с кратко обяс­нение от моя страна, под­к­репено от заместник-министъра. Заповедта беше под­писана.

Излизайки от кабинета на минис­търа, се срещ­нахме с един генерал и двама пол­ков­ници от МВР. Те чакаха да влязат при минис­търа по същия въп­рос. Бяха сериоз­ните претен­денти за мината. Аз ги поз­д­равих и им показах заповедта, при което им стана ясно, че няма защо да влизат при минис­търа.

Не можете да си пред­с­тавите кон­фуз­ното положение на генерала, който наруга пол­ков­ниците с думите: “Вие, двамата, не зас­лужавате кол­кото един майор от Граж­дан­ска отб­рана!“ Така осигурих мобилизационна база за три батальона — 440 декара площ и пос­т­ройки.

Това за мен беше голям успех, за което бях наг­раден от началник-щаба.

Наредих вед­нага под­готовка на базата — освобож­даването й от наематели, замис­лих ограда с телена мрежа, бод­лива тел и цимен­тови стъл­бове — 3 километра. Не ми лип­с­ваше организатор­ски опит, като пар­тиен сек­ретар. Организирах мероп­риятия на всички служители от град­с­кия и район­ните щабове, бригади за ограж­дането. Платих само на вън­шни лица от селото за опъване на телта. Нап­равих пор­тал, наз­начихме и охрана.

Същата година имахме мобилизационен сбор на трети батальон. Той беше мобилизиран на новата база. С помощта на коман­д­ването на батальона изпол­з­вах налич­ната тех­ника и организирах извоз­ването на 1200 кубически метра чакъл за нап­рава на пътищата и площад­ките за тех­никата в базата. С помощта на колек­тива и на пар­тий­ната организация, заедно с начал­ника на инженер­ното отделение към щаба пос­т­роихме гаражи за тех­никата, складове за оръжието и другото имущес­тво.

Дис­лоцирахме имущес­т­вото и тех­никата на трите батальона.

Задачата за осигуряване на бази за останалите три батальона продължи.

Моите проуч­вания също продъл­жиха. Чрез столич­ната община успях да издейс­т­вам предаване на 5 декара общин­ска земя в село Горна малина, непос­ред­с­т­вено до воен­ното поделение, където пос­т­роихме помещение и складове за още два батальона. Това също беше оценено положително от начал­с­т­вото.

Но беше ни необ­ходима още една база за шес­тия батальон. Тя тряб­ваше да бъде в югоиз­точно нап­рав­ление. Моите проуч­вания продъл­жиха. Поз­навайки района в това нап­рав­ление, аз се ориен­тирах към Гор­с­кото стопан­с­тво. Отк­рих под­ходящо място — площадка между селата Желез­ница и Плана.

С много нас­тояване относно необ­ходимостта за Граж­дан­ска отб­рана на това място, успях да убедя съот­вет­ните инс­тан­ции да предадат 5 декара от гор­с­кия фонд за база на столич­ния щаб. Всичко беше уредено, по същия начин мяс­тото беше оградено, водос­наб­дено и елек­т­рифицирано. Изгот­вихме планове за изг­раж­дане на съот­вет­ните сгради, складове и гаражи за шести батальон.

Но пос­т­рояването се извърши от моя замес­т­ник. Аз подадох рапорт за пен­сиониране по соб­с­т­вено желание. И през сеп­тем­ври 1972 г. се пен­сионирах.

Аз изпъл­них моето офицер­ско задъл­жение да доп­ринеса за осигуряване на защитата на страната чрез обез­печаване боес­пособ­ността на батальоните, които бяха основ­ната сила на град­с­кия щаб на Граж­дан­ска отб­рана.

Дойде време да кажа няколко думи и относно материално-техническото и мобилизацион­ното осигуряване на щабовете по райони, фор­мированията и населението при раз­лич­ните операции и поражения.

Наред с работата по осигуряването на батальоните, стоеше задачата по под­готов­ката и обез­печаването и на фор­мированията и населението при раз­лич­ните обс­тановки.

В столицата и по районите бяха изг­радени на базата на дър­жав­ните учреж­дения, заводите, тър­гов­с­ките пред­п­риятия, училищата, дет­с­ките градини — спасителни отряди, звена по организиране на евакуацията им, както и на лич­ния със­тав и населението по райони и нап­рав­ления до мес­тата за нас­таняването.

Изг­радени бяха 28 продовол­с­т­вени отряда за осигуряване топла храна при евакуация на населението и фор­мированията.

Активно работеха и фор­мированията за защита и евакуация на материал­ните цен­ности.

За изпъл­нение на всички мероп­риятия се изис­к­ваше голяма под­готовка, стрик­тно планиране и много трениране. Необ­ходима беше висока организация на офицерите от столич­ния и район­ните щабове при пос­тоянен кон­такт и взаимодейс­т­вие с админис­т­рацията, ръковод­с­т­вата на пред­п­риятията и общин­с­ките съвети. Без това щабовете не можеха да изпъл­няват задачите си.

Взаимодейс­т­вието много зависеше от под­готов­ката, так­тиката и уменията на офицерите за работа с цивил­ните. Те бяха глав­ният изпъл­нител на заповедите на цен­т­рал­ния щаб. До офицерите нареж­данията стигаха по воен­ному, а те тряб­ваше да ги приведат в дейс­т­вие в зависимост от под­готов­ката и желанието на цивил­ния начал­ник.

Много често се случ­ваше да ни отговарят: “Не ме занимавай сега с вашите въп­роси, имам работа!“ И раз­говорът прик­люч­ваше. Или: “Ела другия месец!“ А по заповедта ни се даваше срок за изпъл­нението — обик­новено два дни или сед­мица. При такива условия работеха офицерите в Граж­дан­ска отб­рана — включително и аз.

За слож­ността и труд­нос­тите при провеж­дане на занятия по под­готовка на населението ще раз­кажа един спомен при провеж­дане учение в град Варна през 1963 г.

Учението се проведе по плана на Репуб­ликан­с­кия щаб. Мобилизираха се всички офицери (специалисти) на щаба. Аз бях прив­лечен като пос­ред­ник специалист от град­с­кия щаб на София.

Заданието беше: проверка изпъл­нението на плана за под­готовка на окръж­ния щаб на град Варна при услож­нена обс­тановка в страната и вероятно нападение на града с нанасяне ядрен удар от против­ника.

Ръковод­с­т­вото на окръж­ния щаб се събра, запозна се с обс­танов­ката по заданието и започна планирането на мероп­риятията.

Всички пос­ред­ници учас­т­вахме в учението и следяхме изпъл­нението на мероп­риятията по заданието. Аз наб­людавах планирането и изпъл­нението на мероп­риятията по материално-техническото осигуряване от групата в окръж­ния щаб.

Пос­ред­ниците подадоха нова обс­тановка, която се услож­няваше и вероят­ността от нападение се увеличаваше. Времето беше към края на декем­ври. Студено. Ръковод­с­т­вото взе решение за извеж­дане на лич­ния със­тав на щаба и фор­мированията към него на запас­ния коман­ден пункт и оттам да ръководи мероп­риятията.

Запас­ният пункт на щаба беше в района на село Вет­рен на 25 километра от града в сградите на Дър­жав­ното земедел­ско стопан­с­тво (ДЗС) — на 2 километра от селото. Времето като че ли се движеше в син­х­рон с услож­няване на воен­ната обс­тановка.

Пос­ред­ниците (ръководителят на занятието) подадоха нова обс­тановка: разуз­наването донася, че готов­ността на против­ника се увеличава.

Ръковод­с­т­вото на окръж­ния щаб взе решение за провеж­дане на евакуация на един район от града. Това беше най-уязвимият район — с прис­танището, корабос­т­роител­ния завод и моста. Евакуация на 1015 хиляди души.

Но метеорологич­ната обс­тановка реално ни изп­ревари. Още при изнасянето на окръж­ния щаб около 14,00 часа започна да вали сняг. Когато прис­тиг­нахме снегът се усил­ваше и продъл­жаваше да вали силно. През нощта снеж­ната пок­ривка стигна над 5060 сан­тиметра. Нат­рупаха се преспи.

Решението беше: евакуацията да започне в 04,00 часа сут­ринта в неделя. Всички раз­пореж­даха по телефона. Ръковод­с­т­вото в района тряб­ваше да осигури евакуацията.

Сут­ринта аз и още четирима офицери-посредници тряб­ваше да заминем за района и да наб­людаваме евакуацията. Аз тряб­ваше да наб­людавам материално-техническото осигуряване на евакуацията и работата на продовол­с­т­вените отряди при евакуация на много хора.

В 03,00 часа с придадения ни джип от Воен­номор­с­ките сили едва стиг­нахме до пор­тала на ДЗС и колата затъна в пряспа. На помощ ни изкараха трак­тор, той ни прид­вижи 20 метра и също закъса. Прес­пите бяха големи.

Заповедите след­ваха, но изпъл­нението им беше невъз­можно.

Прекъсна се и телефон­ната и радио връз­ката с града, която се осъщес­т­вяваше от вой­ници на Воен­номор­с­ките сили. Щабът и пос­ред­ниците останахме на място.

Съмна се. Виелицата още бушуваше. Във Вар­нен­ски окръг всички пътища бяха зат­рупани с преспи.

Наред с евакуацията на района и работата на окръж­ния щаб при атомно нападение, се проверяваше и защитата на сел­с­кото стопан­с­тво от химическо и биологическо оръжие. Това означаваше проверка относно защитата от радиация по селата на живот­новъд­ните ферми, отг­леж­дащи крави, овце, свине, птици… В тази връзка по селата бяха изп­ратени пос­ред­ници (специалисти, агрономи, ветеринарни лекари).

Имаше и един професор ветеринарен лекар. Какво се беше случило с него? Той вечерта тръгна за едно село със соб­с­т­вената си кола за проверка защитата на фер­мите. Виелицата го въз­п­репят­с­т­вала, затънал в преспа, снегът зат­рупал колата. Той успял да излезе от нея. Пог­лед­нал по карта — на километър-два имало пос­т­ройки. След няколко часа борба с прес­пите стиг­нал до някаква изос­тавена сграда от летен тип. Укрил се там.

При нас в щаба на окръга в село Вет­рен нас­тъпи паника — три денонощия не можехме да го отк­рием.

Връз­ката беше въз­с­тановена и ние раз­б­рахме как е извър­шена евакуацията на хората от района. От пред­видените 1015 хиляди души едва успели да принудят да излязат около 1 000 души. Извели колоната на километър, повече било невъз­можно при тая природна обс­тановка. Хората прем­ръз­нали, наредило се да се вър­нат. А на другия ден, понедел­ник, и през втор­ник полик­линиките — пълни от болни хора.

Но ние във Вет­рен останахме в капан. Бурята намаля, но беше невъз­можно да се отиде до селото, никакво превозно сред­с­тво не можеше да дойде до него, нито до ДЗС. Във втор­ник решихме да нап­равим опит да се прид­вижим до Вет­рен. Вър­вяхме в колона. С нас беше и свър­зоч­ната рота, мобилизирана за учението, около 100 души — мъже и жени.

Наб­лижихме селото. Вър­вяхме по една преспа като хребет. Когато стиг­нахме до ней­ния край, тя беше като пресечена, се оказа, че ние се намираме на пок­рива на едноетажна къща, зат­рупана от едната страна от прес­пата.

И така, прис­тиг­нахме в селото. Но то също беше изолирано от Варна, всички пътища бяха зат­рупани. Нас­таниха ни в училищ­ния салон и вечерта останахме да нощуваме край печ­ката в салона, а жените бяха заведени в дет­с­ката градина.

Но услож­нената обс­тановка продъл­жаваше. В селото маята свърши и фур­на­джията не можеше да приготви хляб. Няма за селото, няма и за нас! Наложи се фур­на­джията да ни нап­рави по две мекици.

Магис­т­ралата (пътят) Варна-София до летището беше зат­рупан с 4-метрови преспи. С нищо не можеше да излезем от Вет­рен. Опитаха се да пробият пътя от Провадия с тежка тех­ника, но и това беше невъз­можно.

На третия ден, сряда, прис­тиг­наха до селото два танка, които правеха път, а след тях се движеха два рейса. Те ни откараха до гарата в Провадия и заминахме за Варна да си приберем багажа.

Така прик­лючи занятието в мор­с­ката ни столица. Обс­танов­ката беше тол­кова дейс­т­вителна, съз­дадена от природата, че оставаше само да падне атомна бомба. Жер­т­вите щяха да бъдат поне 90 на сто от населението. Защото щабът не можеше да противодейс­тва на природ­ната обс­тановка, а още повече на пос­лед­с­т­вията от атом­ното нападение.

Това учение беше голямо изпитание за офицерите от щабовете и цивил­ното ръковод­с­тво на Граж­дан­ска отб­рана във Варна и служеше като сериозен наг­леден пример какво може да се случи и как трябва да се дейс­тва в такава обс­тановка. Това беше истин­ска война, но минахме без жер­тви, само 200 души болни. И голям опит за Граж­дан­с­ката отб­рана.

Раз­бира се, имало е и негативни моменти. Те обаче не могат да замър­сят чис­тото ми чув­с­тво на уважение и прек­лонение към слав­ната бъл­гар­ска Граж­дан­ска отб­рана. Към всички нейни доб­лес­тни ръководители и към самоот­вер­жения й редови със­тав. Защото, както вече имах въз­мож­ност да споделя по-напред — огромна беше мисията на Граж­дан­с­ката отб­рана в интерес на населението и народ­ното стопан­с­тво. В този смисъл считам, че и аз изпъл­них с чест и дос­тойн­с­тво моето офицер­ско задъл­жение към Родината.

Руб­риката “Бойна слава“ под­готви пол­ков­ник от запаса Киро Киров