Тъжното и веселото, трагичното и смешното вървят ръка  за ръка. Това е  животът

Тъжното и веселото, трагичното и смешното вървят ръка  за ръка. Това е  животът

Пишещият човек и като журналист, и като писател е тъжен по природа

Лозан Такев, поет

- Ако всеки от нас си има своята черна кутия, то в твоята какво ще отк­рием, Лозане? Раз­бира се ако не е тайна.

- Душата  на поета  е ранима … А още пър­вият въп­рос попадна в нея – в ранат . В момента  със­тавям новия си литературен  сбор­ник с лирични днев­ници, сатирични страници и прозаични  дел­ници, обединени  от заг­лавието „Чер­ната  кутия”, в която са предиз­викател­с­т­вата  на времето, в което живеем. Книгата идва след „Един ден повече”, „Един ден повече плюс”, „Има ли  такъв народ ?” , „Мечта  за оран”, Спасена  песен” , „Сбогуване с лятото”, „Лозанки в изолация”, „Кис­лород” и „Кам­банария  без  кам­бана” — всич­ките дело на  издател­ска  къща „Алек­сан­д­рова  дизайн”. За „Спасена  песен” получих наг­радата на СБП за 2019 година. Общо  взето това са около две – три хиляди лозанки, съб­рали  духа на всичко онова , което ни се случва в пос­лед­ните  години. Някои  са писани с пред­пазна маска, пок­рила  устата и носа, в зелени коридори, в пан­демия, без и с  вак­сини за  Ковид  19, с антитела и в каран­тина …

Който я отвори, ще види още  вед­нъж прочита на събитията , които  променят живота ни, водят  ни към дъното на праз­ния  язовир, край урната и джип­ката, от която ни  управ­ляват случайни и вредни  хора и  раз­дават милиар­дите …

- „Животът ни раз­деля и събира,/макар да е без­к­райно кратък път.“  Какво срещна ти по твоя път на живота и има ли нещо, което да те е натъжило най-много?

- Тъж­ното и веселото, трагич­ното и смеш­ното вър­вят ръка  за ръка. Това е  животът. А най – много  ме натъжава  поведението на ренегатите около нас, които се множат и с които времето ни среща неп­рекъс­нато. И затова често се опит­вам да предуп­редя нор­мал­ните хора: „ Най – много ще си патите от дела на ренегатите …”

- И тъжен човек ли е Лозан Такев?

- Пишещият човек и като жур­налист, и като писател е тъжен по природа. Раз­б­рана и нераз­б­рана от всички, тъгата  му е спът­ник и  другар. Но определено споделям, че тъгата ни прави и по-добри. Матей Шоп­кин ме окуражи, като в една своя рецен­зия призна, че е станал по-добър след прочетеното в „Мечта за оран“ и спомена  за щур­чето под лозата. Така преди години Иван Василев  се опита да ми пред­ложи да напиша един „шан­тав” роман в стила,в който изразявам сатирата си след опита ми за роман в епиг­рами „Слана”… Още го пиша и не го зат­варям в едно книжно тяло, но се надявам в негова памет един ден да му дойде времето …

- Твоите творби, като че ли са на двата полюса-будещи усмивки или натъжават читателите,защото много от тях са за тъж­ните неща от нашата дейс­т­вител­ност. Как съчетаваш смеха с тъгата и за кое пишеш по-лесно?

- Да, усмив­ката ми често определено е тъжна, но такава я прави дейс­т­вител­ността. Усмив­ката не прощава никому мига, в който ни изненадва с неп­риятна новина, стреля в оптимиста, навес­тява  или заобикаля песимиста, но нас­т­роенията обик­новено се редуват .Както се казва в един поз­нат анек­дот „Няма да е все така …”

- А имаш ли книга, в която си раз­к­рил себе си до дъно, и герой, за който можеш да кажеш като Гюс­тав Флобер за героинята си: „Мадам Бовари, това съм аз”? Кой всъщ­ност си ти?

- Надявам се, че във всяка има по нещо и от мен, от хората, които  са около мен и с мен, които споделят ежед­невието и битието ми. Нали битият е бит, останалото е поз­нато.

А сен­тен­цията „Мадам Бовари, това  съм аз” на Флобер си е само  негова. Наб­людавам живота и го препис­вам дос­ловно. Почти нищо не измис­лям и художес­т­вените измис­лици са дефицит, а лозан­ките – в излишък. Понякога  си мисля, че животът нап­рави от мен машина за лозанки …

- Пишеш: „Пус­нах си и брада, защото чет­върт век никой не ме бръсне за нищо.“ Защо?

- Чет­върт  век не знам, но поне от десетина години съм във ведомостта на НОИ и ми е чудно как някои видни лица плачат, че искат да ги пен­сионират, дойде ли им времето, надигат се общес­т­вени защити. Значи за едни може, а за други – не ! Е, кой пен­сионер у нас може да се пох­вали, че го бръс­нат за нещо? У нас няма смър­тна присъда , заменена е с доживотна пен­сионна сис­тема …

- А сега с една питанка около баща и син Славей­кови, чийто памет­ник оцеля след гръмовер­ж­ния ремонт на площада, носещ тях­ното име: Та, как се отнасяш към думите на дядо Славей­ков: „Не сме, не сме народ, а мърша”? За съжаление, чуваме ги все по-често. Цитират ги раз­лични хора. С какво е искал да ни раз­търси големият пат­риот и защо не е успял? Свър­зано ли е с народоп­сихологията ни?

- След като въз­разихме, че „няма  такава  дър­жава”, обявихме, че има такъв народ. Но си отговаряме с изречението на дядо  Славей­ков : „ Има ли не такъв народ, а мърша !” Има, щом поз­волихме гав­рата дванадесет години да управ­лява политичес­ката фирма „ГЕРБ” и да доведе всичко до Пунта Мара, начело  на пар­ламента да стои и да ръси  бисери прост жен­ски … орган от Кър­джали, да ме прощават кър­джалийс­ките дос­тойни жители !

- И тъй като си работил в национал­ната ни телевизия ми се ще да чуя твоето мнение за след­ното: В средата на миналия век в голяма статия Алберто Моравия споделя тревогата си, че телевизията зап­лашва духов­ното раз­витие на човека. Сбъд­ват ли се опасенията му? Или ни „спасение ни дебне отв­сякъде“?

- Преди двай­сетина  години телевизията беше една. Имаше и главна редак­ция „Дет­ски и младежки предавания”, където имах честта и щас­тието да работя, когато на „Сан Стефано“ 29  бяха Кеворк Кевор­кян, Николай Конак­чиев, Любомир Коларов, Димитри Иванов, Бригита Чолакова, Таня Димит­рова, Деляна Гроз­данова , Димитър Езекиев, Георги Стойчев,Кирил Писар­ски , Румен Николов, Хачо Боя­джиев, Нушка Григорова, Младен Младенов, Иван Слав­ков, още десетки знакови телевизионери… Сега няма нито младежка, нито дет­ска редак­ция… Раз­читаме на готови предавания, филми, забави, сега други цен­ности има на екрана …

- Какво е според теб новината и наис­тина ли тя ни кара, както твър­дят някои, да „живеем уплашени и отровени от неоз­начаващи нищо” вести? Това ми звучи като: Внимавайте, новините са опасни за вашето здраве!

- Сто процента новините са опасни за здравето ни. Те винаги започ­ват с катас­т­рофи, убийс­тва, грабежи, палежи, срутища, злоупот­реби, нераз­к­рити прес­тъп­ления, някакви списъци. И неиз­вес­т­ният извър­шител е нав­сякъде… Какви писатели, какви  жур­налисти! Превес имат платените медии, мисир­ките. Наг­ради и  бонуси има за всички – и национални и меж­дународни.

Неоз­начаващите нищо вести са приоритетни, за  жалост, а новините са опасни също за здравето ни като нощен брифинг на НОЩ, плашене с трупове и чували с трупове, да не връщам тъж­ната  лента на пан­демията …

- Днес май по-голямата част от медиите вър­вят след победителите. Вяр­ваш ли на медиите в този случай?

- То и Асен Агов обяви пуб­лично, че върви с победителите. Той самият някога в миналия век громеше империализма като служител на БТА и ком­сомол­ски лек­тор, после стана бързо и лесно антикомунист… Беше борец за ман­дат­ност във властта и управ­лението на страната, а сетне се пен­сионира като народен пред­с­тавител в Народ­ното съб­рание след няколко поредни ман­дати. Е, как да вярва човек на подобни медиатори !?

- И в края на раз­говора ни малко нет­радиционно, ама няма да ти задам въп­рос с оптимис­тична нотка, а ще те попитам какъв е ужасът на нечетящите хора и ужасът на четящите, а най-вече на писателите с днешна дата?

- Спом­ням си реп­лика на герой от екрана, който призна, че не е прочел нито  една книга през живота си и попита отк­ровено: „ И какво ми е, като не съм пип­нал с ръцете си нито една книга кажете !“ Но има и други подобни читатели, прочели най –много до една – две книги през живота си, но още пращат пос­лания на четящите, множат фол­к­лора ни с бисери и прос­тотии и продъл­жават да изг­леж­дат добре в общес­т­вото, имат избиратели  и фенове дори… Нали вече обяс­нихме, че и за такива Петко Славей­ков е изрекъл онова изречение за мър­шата! А писателите с днешна дата продъл­жават да са истин­ски самотни нещас­т­ници без офшорни сметки и джипове, с имения и къщи в чуж­бина, без шкаф­чета с кюл­чета злато, без чек­ме­джета… Не, просто в чек­ме­джетата си имат само неиз­дадени ръкописи и неп­рочетени  книги…

Интер­вюто е на Розалина Евдокимова

От сайта на СБЖ

(със сък­ращения, заг­лавието е на ЗЕМЯ)