Култура (2) Недялко Йорданов за ученическите спомени
Недялко Йорданов за ученическите спомени
- Четвъртък, 02 Февруари 2023
Написах едно стихотворение, на което Хайго написа музика и го изпях на конкурса Бургас и морето 1997 г. За първи и последен път се явявам на конкурс и като певец. И не щеш ли получих награда. Отдавна не съм пял тази песничка на моите рецитали, но напоследък тя не ми дава мира да я споделя тук, с вас.
АХ, КОЛКО МНОГО ГОДИНИ
Ах, колко много години, пълни с любов и омрази!
Беше отдавна, отдавна, но споменът още ме води
там във Бургас, на площада - моята Трета гимназия,
старата църква отсреща “Свети Кирил и Методи“.
Тя - ученичка с престилка, с номер зашит на ръкава,
аз - ученик със фуражка, със козирка над очите.
Свиреше акордеонът на комсомолска забава.
Нямаше касетофони, ни дискотеки, ни Бийтълс.
Аз я поканих на танц - беше танго или румба.
Бройкаха старите даскали да се държиме прилично.
Тя се притисна до мене и ненадейно ни хрумна
да се измъкнем навънка двамата поединично.
По улица “Богориди“ спряхме се там до морето.
Да се обичаме вечно пред него си дадохме клетва.
Нямаше даже целувка - това не беше прието:
“Не се целувай с момчета!“ - мама така я съветва.
Беше отдавна, отдавна - цели четирсет години!
Смешните клетви за вярност вече със прах са покрити.
Пият кафета момичета на улица “Богориди“,
чакат момчета със дънки и обеци на ушите.
Колко пропуснати мигове! Колко нелепи забрани!
Колко щастливо невежество! Колко илюзии сини!
Друга любов всеотдайна още душата ми храни,
щом ме налегне омраза в днешните трудни години.
Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля!
Недей се изнизва бездушно, спри се, о, време проклето!
Кой ме облече отново в тази изтъркана роля!
Аз съм момчето, което още говори с морето.
1997
