Вестник Земя

Иван Гранитски за Никола Манев: Той се завърна на Острова на блажените

Той мислено постоянно пътуваше в междугалактическите селения, въображението му рисуваше пред нас причудливи пейзажи, в които обратната перспектива често ни показваше пулсациите на вселенската Душа

Отиде си още един ярък бъл­гар­ски творец, светла лич­ност и неуморим артис­тичен дух – големият худож­ник Никола Манев.

Но всъщ­ност думата отиде не е точна – той просто се завърна към ост­рова на блажените, към обителта на свет­лината. През целия си съз­нателен живот Никола Манев се стремеше към свет­лината, раз­миш­ляваше за нея, опит­ваше се да раз­гадае магичес­ката й струк­тура. Невед­нъж той заявяваше, че живее в свет­лина, че мис­лите и душата му са светли и че смисълът на цялото му твор­чес­тво е да се раз­т­вори в Свет­лината. Ето защо през всички периоди на твор­чес­кия му живот неиз­менно, но ненат­рап­чиво присъс­т­ват образите на слънца, на загадъчни мъг­лявини, които се реят в без­дънни прозирни прос­т­ран­с­тва. Сякаш худож­никът мис­лено пос­тоянно пътуваше в меж­дугалак­тичес­ките селения, въоб­ражението му рисуваше пред нас причуд­ливи пей­зажи, в които обрат­ната пер­с­пек­тива често ни показ­ваше пул­сациите на вселен­с­ката Душа, материализирана в странни геомет­рични фигури – триъгъл­ници, конуси, пирамиди, паралелепипеди, пен­таг­рами, вер­тикали и хоризон­тали, които ни напом­нят стъл­бата на Яков или въоб­ражаеми мос­тове към никъде. Тези, условно нека да ги наречем кос­мически пей­зажи, показ­ваха неис­товия неиз­тощим стремеж на худож­ника към Свободата, към вол­ното и неог­раничено реене на духа.

Никак не е случаен факта, че Никола Манев тол­кова много обичаше крис­талите, че пос­тоянно чрез твор­чес­т­вото си се опит­ваше да проникне в тях­ната струк­тура, да я раз­гадае, да я осмисли. Когато съз­даде своята прочута художес­т­вена галерия в град Чир­пан, до къщата на Пейо Яворов, наред с екс­позицията от кар­тини, той пос­тави във всяка зала крис­тали и полус­къпоценни огромни късове от неф­рит, хиацинт, опал, изум­руд, оникс и пр., и пр. Именно защото в крис­талите той усещаше скритата пул­сация на загадъч­ната вселен­ска душа.

Близ­ките на Кольо Манев приятели не прес­таваха да се изненад­ват от неиз­чер­паемата му жиз­неност. Дори и налег­нат от без­б­рой болести, той беше винаги въз­тор­жен, усмих­нат, лъчезарен, зареден със светли мисли. Думите, които изричаше, дори когато влизаше в раз­лични видове спорове, също бяха заредени с мека и благот­ворна свет­лина и затова сияеха. Доб­родушието, братолюбието, толеран­т­ността, милосър­дието, със­т­раданието, без­корис­т­ната радост от меж­дучовеш­кото общуване определяха неговата духовна кон­с­титуция. Затова и тъй много се рад­ваше той, когато даряваше свои кар­тини на раз­лични галерии в бъл­гар­ски градове и град­чета или когато в дружески раз­говор с близки свои писатели, худож­ници, музиканти, учени можеше да дари и част от своята духовна красота и хар­монията на своите вът­решни пос­лания.

Никола Манев пожела да бъде приютено тялото му в Чир­пан, в двора на любимата му къща – художес­т­вена галерия, която той дари на общината. Така тялото му ще бъде близко до род­ната къща на гения на бъл­гар­с­ката поезия Пейо Яворов, а духът му ще си бъбри приятел­ски с духа на поета на ост­рова на блажените.

Стефан Личев

НИКОЛА МАНЕВ

Живя във свет­лина,

Рисува свет­лина,

Живота и кар­тините рам­кира с доб­рота.

От зем­ните невести бяга цял живот,

Не те дос­тигна никоя от тях,

Но от прег­ръд­ката на чер­ната с косата,

Не е избягал никой, с грях или без грях.

Не чух от тебе в свет­лите ни срещи

За никого ни лоша дума, ни псувня.

Затуй и Бога с радост те пос­реща -

Отворена широко

За теб е райс­ката врата.

Не дорисува лун­ната пътека.

Пое по нея пак от свет­лина облян.

Но нищо. Ще се появиш в небес­ната дъга,

Която може би от теб ще се научи

На нови багри и на още красота.