Вестник Земя - национален всекидневник

От немските християн-демократи „с любов“

Влиятелният Волфганг Шойбле настоява уеднаквяване на жизнения стандарт на бежанците, което означава че и бедна България ще трябва да подържа немско качество на живот на мигрантите

ЕС се нуждае от обща система за предоставяне на убежище, която унифицира стандартите на живот на мигрантите в страните от Съюза, така че те да остават в страните, които сега са считани за недостатъчно щедри от гледна точка на социалните им придобивки и привилегии.

Така счита председателят на Бундестага Волфганг Шойбле и високопоставен член на партията на Ангела Меркел (ХДС), според когото, хармонизацията на нивото на социалните придобивки и условията на живот за мигрантите „трябва да бъде направена“. Смятаният за един от най-приближените на Меркел, бивш финансов министър на Германия, заявява това в интервю за „Die Welt am Sonntag“.

Според него, важно е Брюксел да изгради система, при която процедурите и услугите предоставяни на мигрантите да бъдат „униформени“ за всички страни от ЕС. По думите му, докато това не стане и условията на живот на мигрантите не бъдат стандартизирани, оспорваният от много страни механизъм за преразпределение на мигрантите няма да е ефективен, „защото онези, които са изпратени да живеят в Полша просто ще дойдат в Германия“.

Тук, спокойно вместо Полша можем да сложим например България.

Успоредно с това, той предупреждава да не се прилага „високомерен“ подход към опасенията на източните членове на ЕС по проблемите на миграцията. „Полша има различен опит от нас и подхожда към нещата различно... Ние трябва да уважаваме това“, казва той, въпреки че точно канцлерът Меркел нееднократно е заявявала, че съпротивата на страни като Полша и Унгария срещу масовата миграция трябва да бъде „преодоляна“, защото „противоречи на духа на Европа“.

„Ние ще успеем в Европа, само ако ние имаме решимост да вървим напред с желание, да не демонстрираме надменност по отношение на другите, които имат различен опит. Не поучавайте, а слушайте“, казва Шойбле.

Изглежда, че г-н Шойбле не осъзнава една проста истина - ако Германия продължава да настоява и наложи приемането от страна на ЕС на такова унифициране на жизнените стандарти на прииждащите от Азия, Близкия Изток и Африка мигранти, то това ще е краят на ЕС. Поради простата причина, че

жизнените стандарти на гражданите на страните от ЕС не са еднакви, а и няма как скоро да се изравнят.

Още повече, че по всичко изглежда, че често така наричаните „европейски лидери“ изобщо не се интересуват от подобно изравняване на стандартите (вътре в ЕС).

Подобна система би могла да е „жизнена“ единствено, ако жизнените стандарти на мигрантите са на нивото на жизнения стандарт, който те получават в „най-богатите“ страни от Съюза - за да не се стига до това „просто ще дойдат в Германия“ на г-н Шойбле.

Да видим обаче, какво означава такъв стандарт в Германия. Според немските закони, на търсещите убежище държавата предоставя жилищно настаняване (включващо режийните разноски), здравни осигуровки, храна, тоалетни принадлежности, дрехи, необходима покъщнина (т.е. - мебели и бяла техника), а също и „издръжка за покриване на личните разходи в ежедневния живот“, което включва неща като напр. телефонна карта за поддържане на връзка със семействата им в родните им страни. Отделно на търсещите убежище се дават „джобни пари“, които варират в зависимост от стандарта на живота в отделните провинции на Германия.

Според изявление на премиера Борисов, българската държава дава по 600 евро на месец за търсещ убежище у нас. Колко ще трябва да даваме, за да „убедим“ търсещите у нас убежище просто да не отидат в Германия?

Как „средният българин“ ще покрива съвсем не средния за България „немски стандарт“ за мигранти?

Реализирането на подобна идея ще доведе до гибелни за ЕС последици - по-бедните страни (а точно те са в Централна и Източна Европа) ще трябва да осигуряват жизнен стандарт на мигрантите доста по-висок от този на собствените си граждани. Това може да стане единствено за сметка на същите тези граждани, защото правителствата им ще трябва да ги заставят да „затегнат още коланите“. Или пък да теглят нови големи кредити, които в крайна сметка пак ще бъдат плащани с лихвите от същите тези граждани и техните деца и внуци. Освен това, те с право ще се почувстват дискриминирани и „втора категория хора“ в собствените си страни. А за социалната справедливост, напр. по отношение на пенсионерите и децата, а също и за напрежението предизвикано от културните и религиозните различия, за рисковете за сигурността едва ли е необходимо да се споменава.

Мариела Стоянова