Сълзите на Катя

Любомир ЦАН­КОВ

В тези мътни времена на тотална озъбеност на управ­ляващи срещу опозиция, на хората с маски и без, на бюджети с вир­туални европари срещу месечни суми за пен­сионерите до изборите или след „победата” на свик­налите да управ­ляват, на протести „срещу” или „за” допъл­нителни суми, на аптеки, празни за вак­сини, срещу списъци на чакащи клиенти, на обещания за полеви бол­ници, срещу недоимък на бол­нични места, на управ­лен­ски неоп­рав­дан оптимизъм срещу реален оправ­дан реализъм, една тъжна реал­ност изк­рещя ядно на телевизион­ния екран – раз­п­лаканата говорителка на Бърза помощ Катя Сун­гар­ска. Но не за пос­тове или ран­гове, а с вик „Колегите ми изнемог­ват”. Викът не е пър­вият за належаща помощ – дайте повече пари или по-добри условия, а истината за бранша на хората в бяло – така повече не става. Докато управ­ляващите се наумуват и решат кой от тях е по-по-най, наис­тина бъл­гари губят бит­ката със заразата. Не е тол­кова важно кой от дирек­торите си е под­рит­нал трудовата книжка, като е измисли или интер­п­ретирал правилата в своя полза. Важно е сис­темата да работи като сис­тема – рав­ноп­равно за всички нас. А и безот­казно! Без раз­лика на въз­раст, пол или професия! Защото всички нуж­даещи се са бъл­гари. И Европа, от която сме част, страда, но там наис­тина мис­лят глобално, а не само – охлабете мер­ките, защото губим или фалираме. Малко яден стана тек­с­тът, затова завър­ш­вам по-светло. Идея ми даде фан­тас­тичен филм – там съл­зите на Феникса спасяват. Затова иск­рено се надявам иск­рените сълзи на Катя да говорят повече на тези, от които зависи това, не само да се замис­лят, а да дейс­т­ват. За да има не само легла и бол­ници, но и хора там!