Вестник Земя

Да си спомним за академик Мако Даков

Виден учен-лесовъд, антифашист, партиен и държавен деец

Изминаха сто години от рож­дението и четиринадесет години от кон­чината на Мако Пет­ров Даков (05.12.1920 – 18.05.2006 г.) – герой от Съп­ротивата срещу фашизма по време на Втората световна война, виден учен-лесовъд и изтък­нат общес­т­веник и дър­жав­ник у нас през втората половина на 20-и век.

Той е роден в богатото на природни хубости и прас­тара история полуп­ланин­ско село Реселец: там, където дъл­гата река Искър се измъква от дефилето си и укротява водите си в рав­нината, за да ги излее после в Дунава. Мако се ражда и расте в бедна кир­пичена къщурка с единична обща соба и мут­вак с огнище, отк­рит комин и верига за окач­ване на гот­вар­с­ката посуда. Като дете опоз­нава селото и сел­с­кия бит, а реката Ръчене и притока й Белилка са любимите места, в които в топ­лите месеци на воля с другар­чета се плацикат и припичат на слънце по скалите. Вече поот­расъл, като самос­тоятелно пас­тирче, той припка след овцете и говедата по поляните и доловете на реселеш­ките кър­ски мес­т­ности Лъката, Девичо поле, Страната, Бенов дол или прикарва биволите за раз­х­лаж­дане до лок­вите на Кални катун.

Още като ученик в отделенията и начал­ните класове Мако е работна ръка, на която в семейс­т­вото се раз­читаза всякаква дворна работа, а и за труд по нивите. Той е и на жътва и копан, и на кукурузобер и гроз­добер, а е и отговорен пас­тир на крави и телета, на овце и шилета. Понякога е и платено овчарче в по-богати семейс­тва. Наред с това в училището се проявява като любоз­нателно и будно момче, което прик­лючва всяка година с отличен успех. След завър­ш­ване на тогаваш­ния трети клас, под­к­репен особено от майка си – Мако става гим­назист в близ­кия град Луковит през учеб­ната 1934/1935 година. Той отново се учи отлично, макар и да живее в материални зат­руд­нения в неотоп­лени квар­тири в тежки зими при недоимъчно хранене и боледуване (прекарва плев­рит „на крака“). През 1939 год. завър­шва с отличен успех в зрелос­т­ното свидетел­с­тво.

Като сред­нош­колец Мако

широко „отваря очите си“ към проб­лемите на живота и света

и започва да се изявява с общес­т­вена актив­ност. И в Гим­назията, и в род­ното Реселец той се включва в младежки организации като кооперативна група, въз­дър­жателно дружес­тво. Редовен посетител е на читалището в селото, откъдето се снаб­дява с книги, които изчита една подир друга. Основно се запоз­нава с твор­бите на Ботев и Каравелов, Вазов и Яворов. Чете и „заб­ранени книги“ – в квар­тирата му при един обиск намират „Капиталът“ на Маркс.

През 1939 г. чрез кон­курс Мако Даков е приет и в двете специал­ности на Агрономо-лесовъдния факул­тет при Софийс­кия универ­ситет. Той избира лесовъд­с­т­вото. Като студент попада сред младежи и девойки от „неговата черга“ – повечето са от бедни сел­ски семейс­тва, но ученолюбиви и кипящи от енер­гия и пориви. Те не само усър­дно изучават преподаваните пред­мети, а четат и странична литература. Учас­т­вайки в дис­кусии в кръжоците, Мако е винаги сред актив­ните си колеги. Така той стига и до дружес­т­вото на Бъл­гар­с­кия общонароден студен­т­ски съюз (БОНСС) във факул­тета. В течение на четири години в средите на Съюза Мако работи с дейци като Грую Папук­чиев, Васил Серафимов, Евгени Матеев, Вълко Гочев, Михаил Кючуков, Гриша Филипов, а много близък му става Тома Стефанов – зем­ляк и по-късно съпар­тизанин от отряд „Г. Бен­ков­ски“. Мако Даков е отговор­ник на курс и член на факул­тет­ско ръковод­с­тво на Съюза.

Той работи с вяра и всеот­дай­ност за целите на БОНСС: научен мирог­лед, родолюбие, един­с­тво, любов и вяр­ност на народа.

А дей­ността на Съюза се свежда до обсъж­дане на реферати и книги и провеж­дане на литературни утра, излети, забави. Той активно учас­тва в Осмодекем­в­рийс­ката студен­т­ска манифес­тация с митинг през 1941 г. срещу Светов­ната война. Оратори са Ганчо Ганев, Веселин Анд­реев, Грую Папук­чиев, Иван Вик­торов, а студен­тите издигат въз­г­ласи: „Свобода на народа“, „Вън гер­ман­ците от страната“, „Да живее Съвет­с­кия съюз“. Една нова паметна акция провежда БОНСС на 24 май 1942 г. в градин­ката пред Рек­тората на Универ­ситета, в която Мако също е активен учас­т­ник и е ранен от удар с пис­толет в главата от агент-провокатор.

Паралелно с дей­ността си като бон­сист в столич­ния град, Мако Даков е активист и на Работ­ничес­кия младежки съюз (РМС), а в род­ния си чер­веноб­режки край е член на районен комитет. Тук той работи с мес­т­ните дейци Григор Вълев, Цветко Симеонов, Симеон Иванов, Коста Веков, Петър Димит­ров. Младеж­ката организация активно се под­готвя за пред­с­тояща нелегална дей­ност: изг­раж­дане на скривалища по райони, под­гот­вяне на явочни квар­тири, осигуряване на запаси от храна, дрехи, оръжие за преминаване в нелегал­ност.

През май 1943 г. студен­тът Мако прик­лючва след­ването си семес­т­риално с пос­леден изпит и казва „сбогом“ на Универ­ситета. Прибира се в род­ното село, където изцяло се включва в просветно-политическа дей­ност, но… и в саботажни акции срещу осигуряването с храни, дрехи, боеп­рипаси и оборуд­ване на хит­лерис­т­ките военни части у нас. Плод на тези рем­сови акции са няколко взривявания на товарни влакови ком­позиции с товари за Източ­ния фронт по север­ната жп линия между Роман – Кунино, Реселец – Кар­луково и Телиш – Хумата. Тези акции на нелегал­ните (и полулегални) групи сериозно увреж­даха ком­форта на тогаваш­ната фашис­тка власт и спокойс­т­вието на нем­с­ките войски у нас. А народът се убеж­даваше, че пред­с­тои и нещо по-голямо.

През юли 1943 г. Мако минава в пълна нелегал­ност и се включва във вече същес­т­вуващата пар­тизан­ска група от четирима души в чер­веноб­реж­кия район: Вълчо Химир­ски, Мишо Коцов и братята Иван и Вуто Хрис­тови. Той е новият – пети боец. В по-късното лято на 1943 г. към „шум­кар­с­ката“ група се присъединява и избягалият от Плевен­с­кия зат­вор Петко Пет­ков Цолов и групата става истин­ска чета с коман­дир и полит­комисар. Тази четица извър­шва политическа и организатор­ска дей­ност по седем­надесет села в своя район за срещи, сред­нощни заседания и съб­рания, раз­п­рос­т­раняване на позиви, бюлетини, брошури, пис­мени указания от „Цен­търа“, както и за набеляз­ване на бойни акции.

В ран­ната есен на 1943 г. Мако Даков е инициатор и изпъл­нител на начинание по превеж­дане в отряда на трима рем­систи от мес­т­ните села, които са на редовна вой­нишка служба в пехот­ния полк на гр. Враца. Мако успешно се справя със задачата, прекосявайки по нощите хъл­мис­тия масив “Вес­лец” от Враца до сухашка Дреновица. Така през м. октом­ври четата в сухаш­кия район на Дреновица увеличава със­тава си с трима бойци: Симеон Цанов, Петко Дочев и Петко Вутов; те идват с три пушки, пат­рони, паласки, плат­нища, шинели, с което особено рад­ват бед­ната на въоръжение чета. В селата на чер­веноб­режко и белос­латин­ско се раз­нася въл­нуващата вест за тримата вой­ници – шум­кари.

Четата от деветима пар­тизани, вече и със свой коман­дир (Вълчо Химир­ски) и комисар (Мишо Коцов), започва да се замисля за наб­лижаващата зима на 1944 г.(а зимите по района нерядко са върли, мразовити). Заедно с ръководителя на Военно-оперативния окръг (Пеко Таков) отрядът решава да не се раз­п­ръс­ква по яташки квар­тири и окопава в единични скривалища, а да остане ком­пак­тна фор­мация и да продължи с дей­ност и през зимата. Като божия намеса идва готов­ността на стария деец на Земедел­с­ката дружба и кмет на Сухаче по времето на Стам­болийски – Вълко Михай­лов. Без колебание той предос­тавя кошарата си на Голия връх в Дреновица. Там за две нощи (в дните на годиш­ния сел­ски сбор) деветимата пар­тизани изкопават и оборуд­ват скривалище с два входо-изхода. Пръстта от изкопа раз­п­ръс­к­ват на раз­с­тояние и я пок­риват с тор и слама. Сковават два нара от липови клони за легла, както и полица и лавица за радиоапарат (който Мако осигурява), пишеща машина, цик­лос­тил, лампа, книги, кан­целар­ски материали. От това сбутано под кошарата на овцете скривалище – тази „база“ на отряда – деветимата се пръс­кали по нощите с мисии по селата на белос­латин­ско, луковит­ско, чер­веноб­режко, та и тетевен­ско, етропол­ско, оряхов­ско. В базата са гос­тували и пъл­номощ­ници от областта и от „Цен­търа“ като Петко Кунин, Стоян Едрев, Николай Геор­гиев – Зеления, Данчо Димит­ров и други. (Зла участ сполетя скривалището и дядо Вълко през юни 1944 г. По време на чес­тите блокади тази спасителна гор­ска база е раз­к­рита, а дядо Вълко и съп­ругата му, както и десетки други ятаци от селата, след жес­токи инк­визиции са раз­с­т­реляни. Кошарата е изгорена и дълго над Голия връх се вие дим от догарящите дър­вета.)

През ран­ната пролет (м. април) се осъщес­т­вява т. нар. мобилизация на НОВА (Народно-освободителна въс­таническа армия). В отряда прис­тигат по осем нови бойци от Гор­ник и Чомаковци, дванадесет души от с. Сухаче, петима от Лепица, шес­тима от Кой­наре, по няколко от Габаре, Вър­бица, Камено поле. Като по-стар пар­тизанин с опит Мако е един от пос­рещачите на тези нови попъл­нения, а тях­ното военно-техническо обучение се провежда от преминали военна служба бойци.

В началото на май, при въодушевена под­дръжка на всички в отряда, ръковод­с­т­вото пред­п­риема бойна акция с цел снаб­дяване с оръжие и … пов­дигане духа на населението в района. След проуч­ване и при съдейс­т­вие на мес­тни ятаци, в нощта на 8-ми май 1944 щур­мовата група от петима пар­тизани, начело с Мако Даков, след­вана от основна група от 15 бойци, начело с Петко П. Цолов, за час-два прев­земат пол­с­кото село Струпен (сега Лазарово). В суматохата един от учас­т­ниците прибър­зано хвърля ръчна бомба към кмет­с­ката сграда, а другите изненадани започ­ват стрелба. Общината е прев­зета, иззети и унищожени са мобилизационни и рек­визиционни книжа, усвоени са двадесетина пушки, както и пат­рони, паласки. В суматохата по време на стрел­бата е ранен щур­мовият коман­дир – Мако.

Кур­шум пронизва гърба и рамото му.

Първа помощ му оказ­ват „санитарите“ Тано Цолов и Донка Ботева. В тъм­ното те налагат прев­ръзка, а други трима пар­тизани го пренасят в скривалище в лозе на мес­т­ния ятак Тодор.

Започва страдал­чес­ката „Гол­гота“ на бъдещия академик: Една история, дос­тойна за перото на летописци от епохата на древ­ните! В село Струпен и около него започ­ват претър­с­вания. Полицейс­кият обръч все повече се затяга. В тяс­ното земно скривалище сред лозята е все по-трудно за укриване на ранения. Бай Тодор и раненият решават и на третия ден по светло потег­лят с талига, тег­лена от две крави за съсед­ното село Еница, където живее друг верен съмиш­леник, бай Марко. Във вол­с­ката кола Мако е пок­рит с пряс­ноокосена люцерна. За зла участ в дома на ениш­кия ятак е без­людно… и трудно под­виж­ният ранен шум­кар се самонас­танява в ясла в обора. Вечерта изненаданото семейс­тво го отк­рива и приема със страх, но и с човещина и го обг­рижва десетина дни. Но блокадите нап­ред­ват и към Еница и раненият шум­кар, в съг­ласие с мес­т­ните ятаци, решава и го товарят – този път на кон­ска каруца. Без оглед на големия риск бай Марко го откарва до баира срещу село Сухаче вдясно на шосето за Габаре. Там Мако е оставен в един шуб­рак на зас­т­лана дреха и до него… хляб, манерка с мляко, сирене, варени яйца. Уморен от друсането на каруцата и бол­ките, той зас­пива. Събужда го майс­кият дъжд и той – раненият, с „береща“ рана потегля през доловете и шуб­раците към рекич­ката, която протича пок­рай шосето. Отс­реща е Голия връх със спасител­ната кошара и то по права линия на около километър-два. С мъка се движи през нивята … среща и хора, които пред­лагат помощ, но не им се доверява. Нак­рая е при кошарата, където е без­людно. Само кучето Ганди го поз­д­равява с излай­ване. Късно вечерта идва дядо Вълко. Денят е 24 май. След още два дни в базата предиз­вес­тени се зав­ръщат и трима от вер­ните му другари – Мишо Коцов, Иван Хрис­тов и Петко Цолов. „Не можахте да се укриете – намерих ви…“ – през болка се шегува Мако. С лекуването се заема Вълка Горанова, която кое-що поназ­най­вала медицин­с­ката помощ. Тя смело почис­тва гноящата рана, превър­зва я с марли и бин­тове, а по-късно организира премес­т­ването на ранения в „базата“ на щаба на военно-оперативния окръг. Седем млади и яки пар­тизани на смени с носилка на рамене през нивята пок­рай Сухаче и Гор­ник и през водите на придош­лия Искър успяват да стиг­нат до спасител­ното укритие. Това било недовър­шена нова къща на вер­ния ятак Трифон Лазаров в селото Чер­вен бряг – сега квар­тал на едноимен­ния град. Главен „лечител“ продъл­жава да бъде Вълка Горанова, но от „Цен­търа“ прис­тига и новодип­ломиран млад лекар, рем­сис­тът Петър Вутов; той прави своите препоръки и дос­тавя лекар­с­тва и прев­ръзки. В спасител­ния дом на Трифон Лазаров Мако се подоб­рява и укрепва и в лятото той е вече в база „Чутурулец“ на втората чета от отряда, под грижите на реселеш­ките му другари – Вълко Кунов, Дако Деш­ков и Петър Димит­ров. Задено с друг болен шум­кар те са ту в „базата“, ту в по-здравословно скривалище на един-два километра от нея. В м. август 1944 г. Мако успява да се добере и до род­ното Реселец и да … види майка си, която дълго време го мис­лела за убит. Полицейс­ката дик­татура по това време вече пораз­х­лабва. Отрядът решава да проведе нова акция и със 70 пар­тизани в смесена чета, напада властта в с. Драшан.

Мако учас­тва в под­готов­ката и провеж­дането на прев­земането на селото

под коман­д­ването на Петко Цолов. На бал­кона на Кмет­с­т­вото слова произ­насят комисарят Мишо Коцов и Пешо Шинов­ски. Населението учас­тва в митинга с въз­г­ласи и революционни песни и после прид­ружава четата до горите на Дреновица.

На 7-ми и 8-ми сеп­тем­ври в раз­ширено съб­рание на ръковод­с­т­вата на Военно-оперативния окръг, на отрядите и на Отечес­т­вения фронт и БРП (к) – т. нар “чер­веноб­режко Оборище”, се набелязва план по установяване на новата власт. На Мако се въз­лага да осъщес­тви зав­земането на управ­лението в Гор­ник, Бресте и Реселец. Полуз­д­рав и полуболен, той е ораторът на митин­гите в памет­ния 9-ти сеп­тем­ври 1944 г. А после бой­ната му група се присъединява към пар­тизаните, поели към Луковит, Телиш и Плевен за утвър­ж­даване на народ­ната власт.

В периода от сеп­тем­ври до декемеври на 1944 г. Мако е под­ложен на лечение с две поредни операции на раните в Алек­сан­д­ров­ска бол­ница и в бол­ницата на Чер­вения кръст. После усилено чете, под­готвя се и полага дър­жавен изпит (да припом­ним, че през юни на 1943 г. бе завър­шил семес­т­риално). През април на 1945 година е асис­тент във Факул­тета и поема науч­ното нап­рав­ление по дъбовите гори (Стран­джа), иглолис­т­ните (Юндола) и буковите (Пет­рохан). През 1946 година, след кон­кур­сен изпит, заминава за аспиран­тура в Съвет­с­кия съюз, откъдето след три години се зав­ръща като кан­дидат на сел­с­кос­топан­с­ките науки. Наз­начен е за временен преподавател, а скоро след това става доцент (30-годишен) и дирек­тор на Инс­титута по горите и гор­с­кото стопан­с­тво.

В след­ващите години 1953–1957 е зам.-председател на Управ­ление „Гор­ско стопан­с­тво“, а 1957–1960 става зам.-министър на Земеделието и горите. След преус­т­ройс­тва той е ту пред­седател на Главно управ­ление на горите (1960–62), ту пред­седател на Комитета по горите и гор­с­ката промиш­леност, а от 1966 до 1971 г. е

минис­тър и по-късно зам.-председател на Минис­тер­с­кия съвет.

По научна линия, пък, той зас­лужено израс­тва. В 1960 год. е изб­ран за професор; през 1967 г. става член-кореспондент на БАН, а през 1980 г. е изб­ран за редовен член на БАН (академик) и за зам.-председател на Академията (1978–1990).

Издигането на учения Мако Даков е свър­зано с неговите значими приноси в науката за горите по проб­леми като: прев­ръщането в семенни гори на нис­коиз­дън­ковите гори (шуб­раци), които до 1945 г. са 70% от горите в страната. Той прави научни раз­работки и по генетика и селек­ция с приноси за повишена продук­тив­ност на гор­с­кото стопан­с­тво и за рационално изпол­з­ване на горите. В периода от 3–4 десетилетия на неговото управ­ление на гор­с­кото стопан­с­тво, в Бъл­гария са засадени 17 млн. декара нови гори (нека срав­ним това с днеш­ната гибелна сеч на цен­ното ни природно богат­с­тво).

Дър­жавата в онова неот­дав­нашно време високо бе оценила

пър­вия академик по науките за горите

и той бе провъз­г­ласен два пъти за „Герой на социалис­тичес­кия труд“ и носител също два пъти на високия тогава орден „Георги Димит­ров“ (1964 г. и 1980 г.).

В лич­ния си живот и вече в средна въз­раст Мако Даков преживя нов тежък удар на съд­бата. Той загуби мила съп­руга, любима дъщеря и зет при пътна катас­т­рофа. Години по-късно съз­даде ново семейс­тво и със съп­ругата си отг­ледаха дос­тоен син, носещ пар­тизан­с­кото име на баща си.

На 18 май 2006 година академикът, дъл­гогодишен зам.-председател на Минис­тер­с­кия съвет, общес­т­веникът и един от вид­ните строители на Бъл­гария през втората половина на ХХ век, Мако Пет­ров Даков, се пресели в небитието. На неговите съмиш­леници и ученици от Факул­тета остана морал­ното задъл­жение да нап­равят национално дос­тояние делата му и неговото име.

Проф. Лукан Балабан­ски