Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Брой 240, Година XXXII

Back Вие сте тук:Начало Памет (2) Авторът на „Железния светилник” имаше желязна воля

Авторът на „Железния светилник” имаше желязна воля

Авторът на „Железния светилник” имаше желязна воля

Спомени за бащата от сина на големия писател и родолюбец Димитър Талев

Владимир Талев

 

Наб­лижаваше края на лятото, но дните бяха все така дълги, като да нямаха край. Слън­цето грееше укротено, със сетни сили, напом­няше уморен път­ник, вечерите галеха с омекотена, нежна топ­лина. Само нашите игри клокочеха от сила и необуз­даност, дори не забеляз­вахме сен­ките между къщите, все по-тъмни, изпъл­ващи всеки ъгъл или ниша.

- Мом­чета, кач­вайте се, вечерята е готова! – чувахме с брат ми енер­гич­ният глас на мама, зас­танала на отворения прозорец.

Живеехме в една от четири или пететаж­ните сгради, пос­т­роени по протежение на бул. Пас­кал Пас­калев и на ъгъла с пряката Добри Вой­ников, цялата все още зас­т­лана с едър кал­дъръм, реликва от по-спокойни времена. От едната й страна се прос­тираше парка на Агрономичес­кия факул­тет, та чак до шосето за Симеоново, от другата – многоб­ройни еднофамилни къщи, обг­радени с широки градини, в които на воля цъф­тяха и даваха обилен плод раз­лични овошки.

Пред­почитаната плячка на дет­с­ката ни дружина бяха виш­ните. Бяхме деца на раз­лична въз­раст, но всички ученици от отделенията, само двама-трима поот­рас­нали, а брат ми – вече юноша. Той се обяви за Главатар на дружината и я нарече „Тунис“, прив­лечен от екзотиката на далечна Африка.

Нашите игри повече имитираха сражения от неот­давна отминалата война. Но ние се дуелирахме и под флага на Чер­ния Кор­сар. В пълна екзал­тация изпадахме всички при екс­педициите из саваните на Африка или джун­г­лите на Индия – градината на Факул­тета ни въвеж­даше напълно в тай­ните на тези странни, далечни земи, фан­тазиите заличаваха всяка следа към реал­ния свят.

         — Братко, Владко, идвайте вед­нага! – дочуваме далечен, ядосан глас.

         — Ей сега… — отговаряхме залисани, без да се замис­лим много.

         Едва след като на рам­ката на прозореца се очерта внезапно силуета на татко, забър­захме ускорено към къщи.

 

Вечер­ната маса беше гриж­ливо зас­т­лана, но мама и не мис­леше за вечеря. Със­редоточено раз­г­леда нашите колена и лакти, тук имаше винаги нови драс­котини или ожул­вания, ловко, с привични движения ги дезин­фек­тира с кис­лородна вода или, за мой ужас, с йод. Но процедурата не бе свър­шила. Под строгия над­зор на татко си измивахме старателно ръцете, без да прибър­з­ваме, „два пъти с добре раз­пенен сапун“.

Както винаги хранехме се мъл­чаливо, само мама питаше накъсо нещо, свър­зано с вечерята – скромна, но не оскъдна. Нас­тъпилите времена – трудни, необичайни, непоз­нати – под­тик­ваха повечето хора към зат­вореност и изолация, всеки желаеше да не стори грешка, да не прив­лече лош пог­лед, да не кръс­тоса пътя си със злос­тор­ник.

 


Преди три години прик­лючи вой­ната, и този път не се осъщес­т­виха народ­ните стремежи към обединение, към сбъд­ване на вродения коп­неж за живот на всички бъл­гари под един пок­рив.

Тези общи грижи не бяха за мен чужди или непоз­нати, чувал ги бях някол­кок­ратно в раз­говорите на въз­рас­т­ните. На улицата ставаха неща опасни и враж­дебни, всеки, дори и децата се пазеха от тях, както се пазехме и умно избяг­вахме хищ­ници и отровни змии при нашите екс­педиции в тъм­ните гори…

Та нали все по това време зат­вориха и моя татко в тясна, тъмна килия, влязъл при него с насочено оръжие един лошак, имал в главата си лоши, най-лоши мисли, искал с пис­толета си да зас­т­реля баща ми, да го убие. Но на татко не му треп­нало дори и окото, храбро е неговото сърце, гледали се дълго време очи в очи, прок­лет­ника се уплашил, побяг­нал, тръш­нал желяз­ната врата зад гърба си…

Умъл­чах се и аз на масата, нах­лули бяха в душата спомени за чуто и видяно… Ето тъмно е още, ранна сут­рин е. Събуди ни силен шум и брат ми и аз, сед­нали в лег­лата, се оглеж­даме уплашени. Татко, мама не са в спал­нята, чуваме раз­т­ревожените им гласове, чуваме и други, чужди гласове, дрез­гави, груби, зап­лаш­ващи. Вратата се отваря с трясък, втурва се вътре някакъв нат­рап­ник, ей че голяма глава, лицето му половината пок­рито с косми, а краката му къси, сякаш се влачи по земята. Аз бях един от пиратите на Чер­ния Кор­сар, но моята остра шпага не е под ръка, оставих я вън в ант­рето… иначе щях да го пронижа на часа, негод­ника! Мама се приб­лижава, гали ме по косата, шепне тихо на ухото:

         — Това са агенти. Агенти на милицията. Внимавайте с брат ти да не муш­нат техен пис­толет в някое от чек­ме­джетата тук… Ще кажат, че е наш. Ще ни обвинят! Внимавайте, деца, внимавайте добре.

         Мама се отдалечава все така тихо и незабележимо както беше дошла.

         — Обличай се. Тръг­вай! – изджавка един от аген­тите към баща ми. – За… справка!

         Мама преп­речи пътя им, брат ми се приб­лижи и зас­тана до нея:

         — Каква справка?! Тъмно е още… Съп­ругът ми сам ще дойде, нека раз­с­вет­лее!

Аген­тите си пробиха пътя, зат­вориха тихо изход­ната врата. Няколко дни по-късно ранобудни съседи раз­казаха на мама, че са извели татко през зад­ното стъл­бище. То води към мазетата, тъмно и тясно е тук, винаги вони, някои хора, също деца, ходят тук… понякога… по малка нужда!

Сеп­нах се, сякаш се бях събудил от тежък, кош­марен сън. Седях сам на вечер­ната маса, вече празна, раз­диг­ната… И отново потънах, вър­нах се при същия грозен спомен… Татко, този чист и най-чист човек, да го принудят, под­бут­ван и под­тик­ван, да премине като през иглени уши тяс­ното, вонящо задно стъл­бище… само да не забележат хората тях­ното злодеяние, да прик­рият в утрин­ната тъм­нина страха си от соб­с­т­веното намерение. Надигна се в гър­лото ми внезапно болез­нена спазма, не, не, това не беше болка, а омраза към тия човеци, насил­ващи волята, вярата, душев­ната красота и чис­тота на баща ми. Тая болка, това болез­нено чув­с­тво е все у мен, не ме напуска ето вече три-четвърти век.

 


Нас­реща седяха мама, татко, брат ми, побър­зах да отида при тях. По-добре ми беше при тях, не туп­теше вече така бързо сър­цето ми… като на под­гонен заек, макар заека да беше смел, а не страх­ливец. Баща ми говореше нещо, гласът, както преди строг, сър­дит, нямаше усмивка на лицето му. Дали пък не са научили нещо за някоя моя пакост?…

- Днес получихме ето това писмо – дигна той пред очите ни една цветна хар­тийка. И продължи, сега говореше равно, спокойно. – Хората, които ме хвър­лиха в зат­вора, след това ме принудиха да работя в трудови лагери, до пълно изтощение, едва се спасих. Сега идва ново изпитание, пак наложено от същите хора. Наказ­ват мен, но с това наказ­ват и моите деца, моята жена. Те нямат никаква вина. Това е крайно нес­п­равед­ливо.

И той раз­маха наново, този път ядно същата хар­тийка. – И аз нямам никаква вина. Нап­ротив! Гласът му отново заз­вуча твърдо, строго, отчет­ливо, струваше ми се, че някакъв чук нас­той­чиво, неуморно блъска наковалня. – Цял живот съм имал една цел – обединението на всички бъл­гари под една стряха. Ето затова ме наказ­ват. Мен и моето семейс­тво. Новите влас­т­ници, комунис­тите ни изсел­ват. За ден-два трябва да напус­нем жилището ни, да се заселим някъде, далеч от София, но не по-малко от сто километра. Без работа. Без жилище. Започва скоро нова учебна, децата нямат училище…

         — Те ще ни погубят! Това е нашия край… прос­тена мама и наведе глава, скрила в длани раз­п­лаканото си лице. Беше ми много тъжно, не знаех що да сторя и пог­лед­нах към татко. Той ми нап­рави знак да погаля мама. Едва сложил ръка на главата й стана чудо – мама се изп­рави, прегърна ме, лицето й бледо и мокро, сияеше през съл­зите, проз­вуча и гласа й бодро, ведро:

 

         — Ние и там ще бъдем заедно, няма сила, която да ни раз­дели.

         — Няма сила, по-силна от обичта ни – пов­тори баща ми. – Мила Ирина, жено моя мила, деца мои. Ще мине може би много време, ще минат години, но ние ще се вър­нем. Ще продължа да пиша моите книги, страница след страница, книга след книга. Така както вър­ших това през целия си живот. Сега съм по-силен. Вие сте със мен.

Лег­нала беше тишина, нищо не я нарушаваше, вперили очи в него, ние и не желаехме дори да се пом­ръд­нем, пог­лъщахме всяка негова дума.

         — Писах и пак ще пиша моите книги за народа ни. За истината на тоя народ. За големите му мъки, за нечуваните страдания, за най-тежките жер­тви, дал в бор­бата. В бор­бата му за свобода и национално обединение. Но свободата и нашето обединение са едно и също в уст­рема ни да дос­тиг­нем нашите цели.

Слушахме с най-голямо внимание баща си. И най-вече брат ми, почти шест години по-възрастен от мен, прис­вил сключените си вежди в дъл­бока гънка, вперил пог­лед нап­ред, не пропус­каше дума. Всички го наричаха Братко, сък­ращение от пъл­ното му име Братис­лав. Той бе ученик във всеиз­вес­т­ната софийска втора мъжка гим­назия. Продъл­жението на неговото образование будеше много въп­роси, тревожеше го все повече. Изсел­ването на семейс­т­вото, това поредно насилие, рушеше без­милос­тно мечти и планове, прегаз­ваше надежди. В думите на баща си той тър­сеше не само утеха, много повече яснота и сигур­ност. Те бяха за него спасител­ния бряг на корабок­рушенеца.

 


- Мом­чета, утре ни чака много работа – обърна се баща ни към нас. Ще трябва да се стегне багажа за път – най-важното, най-необходимото. За два дни всички стаи трябва да са празни. Утре ще дой­дат род­нини, приятели – да помагат. Някои ще вземат от покъщ­нината мебели, книги… да ги пазят, докато един ден… се вър­нем…

Татко стана енер­гично и се запъти към работ­ното си писалище. Чер­ното писалище! Върху него имаше нас­лагани винаги много книги, всякакви книжа, без­б­рой писма, втък­нати в един пригот­вен за тях раз­п­ределител. Беше ни казано най-строго да не пипаме нищо по писалището. Само мама можеше да почис­тва праха, без да раз­мес­тва нещата. Мебелът беше пос­тавен в ъгъла на кабинета, зад гърба на работ­ния стол имаше стена, отдясно имаше стена, само от ляво можеше да се мине, за да се седне. Преди да заеме място там, баща ми бръкна с два пръста в мал­кото джебче на жилет­ката си и извади малък, но гъсто назъбен ключ. Ние, затаили дъх, следяхме всяко негово движение. Ключал­ката щракна сухо, той извади дебела папка с твърди корици, от тях висяха шнурове, прис­тег­нали книжата с яки възли. Раз­т­вори гор­ната корица, вед­нага раз­поз­нах неговите букви, дълги и остри, гъсто, строго под­редени в редици – истин­ски вой­ници, и раз­лични оръжия носеха – стър­чаха копия, сабите пък извити, късите мечове зас­т­рашително насочени нап­ред… Над тях, в гор­ния край на листа, с едри печатни букви рав­номерно беше написано заг­лавието.

         — Това е книгата, която съм написал напос­ледък. Преписана е и предадена за издаване. Майка ви е чела вече. Тя е моята първа читателка. Но и най-строг критик – усмихна се баща ни.

         — Великолепен роман. Най-хубавият, който съм чела до сега – допълни мама със свет­нало лице.

Баща ни премести вст­рани целия куп на ръкописа. Остана да лежи отделно само пос­лед­ната страница. Написал бе там, ясно и чет­ливо, датата 4 септ. 1946 г.

         — А какво е заг­лавието на романа? – попита брат ми нетър­пеливо.

         Пос­ледва къс отговор.

         — Желез­ният светил­ник.

 


Два дни по-късно напус­нахме праз­ното жилище. Беше 28 август 1948 година – денят на Голямата Богородица.

Изтичах до бал­кона – да хвърля пос­леден пог­лед на зад­ния двор. Обичах тоя двор, играехме тук на воля, почти никой не ни се сър­деше или пъдеше от тук. Вър­нах се отново в стаите, мама вече ме тър­сеше… празни, пусти бяха, знаех ги вече, не за пръв път ги обикалях… там, в гос­т­ната се уплаших, краката сякаш ми се под­виха, така ми се случ­ваше винаги след дълго тичане. Братко се втурна, дръпна ме за ръкава, аз го пос­лед­вах. Нали аз бях неговия Оръженосец… На улицата не зър­нахме нито едно поз­нато лице. Къде бяха нашите приятели?… Потег­лихме към неиз­вес­т­ното. Щяхме ли да се вър­нем скоро?…

 


Прекарахме четири години в Луковит, малък град, раз­положен в Мизия. Хората му бяха добри, добри бяха и към нас. Наричаха ни… изселените. Живеехме в оскъдица, мама работеше в една тъкачна фаб­рика – да свър­з­ваме двата края. Брат ми и аз ходехме на училище, а баща ми пишеше своите книги, ден след ден, година след година. „Желез­ният светил­ник“, предаден за печат още през 1946 г., лежеше в чек­ме­джето на влиятелен, силен за деня човек вече шест години. Години, загубени за автора, за литературата.

През 1952 година романа видя бял свят. Най-сетне! и ние поехме скоро обрат­ния път.

Моите книги ще ни вър­нат там, откъдето ни изт­ръг­наха“ каза ни татко тогава. авторът на „Желез­ният светил­ник“ имаше желязна воля. И нес­ломима вяра в съд­бата на“Македоня, тая земя бъл­гар­ска“.

 

Пос­лес­лов

Гоненията, прес­лед­ваният, започ­нали вед­нага с деветосеп­тем­в­рийс­кия прев­рат, продъл­жиха с пълна сила десетилетия наред. Димитър Талев най-напред бе хвър­лен в зат­вора, пос­лед­ваха някол­кок­ратно въд­ворявания в работни лагери – с изк­лючително тежка, съсип­ваща работа, с нечовешко препитание.

Меж­дув­ременно е изк­лючен от Съюза на бъл­гар­с­ките писатели. Някои негови книги са заб­ранени, а други, вече написани в тези нови, тежки времена, не се издават. Една от тях е „Желез­ният светил­ник“.

Не минава много време, през 1948 г. е изселен със семейс­т­вото си – млада жена и две нев­ръс­тни деца –в едно малко градче, без жилище, без работа, без сред­с­тва. Под­помог­нат е от некол­цина верни другари и съмиш­леници, дъл­боко убедени в неп­реход­ния му талант, в желяз­ната му воля и нераз­ривна връзка с национал­ното дело.

Пълно е с неиз­вес­т­ност бъдещето – кога ще бъдат издадени книгите му, още колко години ще остане тук, в оскъдица и болез­нена изолация, с тежки мисли за прос­перитета на под­рас­т­ващите деца, за Ирина, милата, преуморена жена. Та тя, гор­ката, плака вчера, видяла пър­вия си бял косъм. Нищо чудно, че всички тези тер­зания под­копаха здравето му. Бол­ката под стомаха идеше все по-често, все по-мъчителна…

Язвата стесни до пос­леден предел преминаването на храната през дванадесетоп­ръс­т­ника. „Опас­ност от пер­форация! В такъв случай всяка минута е скъпа…“ предуп­реж­даваха капацитетите. Затова реши тогава, когато получи заповедта да напусне София да се засели в гара Чер­вен бряг, малко повече от сто километра отдалечена от столицата и при това гара, оживен железопътен цен­тър. Така утешаваше Димче съп­ругата си, може да се спес­тят скъпоценни минути за една спешна операция. Но там, в хотела на гарата, Димитър Талев научи друга новина, която услож­няваше нещата. Чер­вен бряг имаше тър­гов­ска гим­назия. Синът му Братис­лав учеше в реална гим­назия, как­вато имаше в съсед­ното градче.

И ходенето по мъките продължи. На другия ден потег­лиха за Луковит, отдалечен от гарата само 12 километра. Така Луковит, живописно раз­положен на река Златна Панега стана техен нов домицил…

 


Този роман нося под сър­цето си повече от двай­сетина години…“ – споделя авторът. Пър­вите печатни следи на тази книга срещаме като под­лис­т­ници в лет­ните броеве 1944 г. на вес­т­ник „Зора“. Чер­вената армия е далеч от пределите на Цар­с­тво Бъл­гария, един комунис­тически прев­рат се приема като фанатична утопия. Но нещата се променят коренно със съвет­с­ката окупация на страната, със започ­налия кър­вав терор, често пъти патологично насочен към най-даровити лич­ности, които са елита на нацията.

Желез­ният светил­ник“ е завър­шен на 4 сеп­тем­ври 1946 година. Две години след прев­рата, чиято унищожителна сила бушува без­милос­тна, без­раз­съдна, сляпа! Димитър Талев без съд и присъда е хвър­лен в Софийс­кия цен­т­рален зат­вор, среща се тук очи в очи със смъртта. Едва напус­нал преиз­под­нята, свободата му е отново заг­рабена брутално. На вратата на трудовия лагер е пос­рещ­нат с думите, изречени от злодей, който добре го поз­нава:

         — Тук ще бъде твоят гроб хладен.

Заканата не е далеч от истината. Вед­нъж по чудо е спасен от вярна смърт – негови другари го намират в мината, зат­рупан от въг­лища.

Изтег­лят го, един от спасителите вдъхва в без­жиз­неното тяло глътка живот­ворен въз­дух.

И точно по това време Димитър Талев пише и завър­шва „Желез­ният светил­ник“. Откъде се взе тази духовна сила? И неп­ресъх­ващия извор на физичес­ката съп­ротива? Много хора тър­сят отговор на загад­ката, търся я и аз. Чувам неговия глас. Ето и сега, в този кратък миг. „Сила ми дава обичта към Отечес­т­вото, към целокупна Бъл­гария. Към моята родна Македония, тая земя бъл­гар­ска. Тук живеят от хиляда и пет­с­тотин години бъл­гари. Те говорят чист бъл­гар­ски език, на него ми говореше милата ми майка, на него четях пър­вите си книжки…

От Македония, от Долна земя, започва за цяла Бъл­гария Въз­раж­дането, време най-светло и чисто, време свето! Народът ни беше единен, неразяж­дан от вражди, от пагубни за всички ни вражди. Ето, от тук черпя силите си!…”.