Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Брой 214, Година XXXII

Back Вие сте тук:Начало Памет (2) СВЕТЛИН РУСЕВ - ПЪТЯТ НА ДУХОВНОТО ПРОСВЕТЛЕНИЕ

СВЕТЛИН РУСЕВ - ПЪТЯТ НА ДУХОВНОТО ПРОСВЕТЛЕНИЕ

СВЕТЛИН РУСЕВ - ПЪТЯТ НА ДУХОВНОТО ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Маес­т­рото на чет­ката се опит­ваше да осъз­нае и прозре глав­ното пред­наз­начение на човека, загад­ката на неговото същес­т­вуване, свръх­задачата на зем­ните му превъп­лъщения

Преди три години ни напусна една от най-просветлените и извисени духом лич­ности — худож­никът Свет­лин Русев. Приживе той под­готви удивителен вер­нисаж и го изложи в столич­ната галерия „АРТЕ“. Това всъщ­ност пред­с­тав­ляваше духов­ното му завещание, в което видяхме неговите визии за пътя на Страданието и пътя на Изкуп­лението. Само на пръв пог­лед изг­леж­даше, че смъртта поп­речи на худож­ника да под­готви завър­шената екс­позиция. В пос­тоян­ните си през годините усилия кон­цеп­туално да фор­мулира Пътя, да прос­леди нашеп­ванията на интуицията и отдел­ните блес­тящи хрум­вания, авторът добре осъз­наваше, че е невъз­можно, а и ненужно да се гони край­ната степен на завър­шеността. Обратно, живата динамика на живота пред­полага винаги пос­тоянно движение и неп­рес­танни превъп­лъщения на фор­мите.

Маес­т­рото цял живот вър­веше към раз­бирането, че цвета и фор­мата на камъка говори за душата му, че окото на всяка буква е знакова и алегорично сим­волно натоварена рисунка. Всъщ­ност в прес­лед­ването на загад­ката на Пътя пос­тоянно са били насочени неис­товите усилия, свър­зани с прос­ледяването на невероят­ните преливания на фор­мите и тран­с­фор­мациите на раз­лич­ните материали. Именно защото Маес­т­рото добре осъз­наваше, че в преминаването от живата в неживата материя и обратно, се крие загад­ката на запаз­ването на енер­гията. Ето защо във всички поредни екс­позиции на Свет­лин Русев в пос­лед­ните десетилетия от живота му се съдър­жаха емб­лематични пос­лания за преход­ното — Пътя на суетата, лъстта, влас­толюбието, алч­ността, плебей­щината, омразата и пр. И Пътя на неп­реход­ното — веч­ните цен­ности, божес­т­вените отк­ровения, Изкуп­лението, Със­т­раданието, Милосър­дието и Всеоп­рощението.

Худож­никът жадуваше да прозре Абсолюта, макар да знаеше, че той е непос­тижим, и вяр­ваше, че основ­ното пред­наз­начение на Човека е да върви по пътя на правед­ните, защото пътят на нечес­тивите ще погине, както е казано в Псал­тира.

След като Маес­т­рото напусна тази печална и пуста земя, неговият колега яркият съв­ременен худож­ник Иван Димов пуб­ликува във в. „Стан­дарт“ кратка бележка с раз­тър­с­ващо съдър­жание. Лайт­мотивът й гласеше — без Свет­лин е тъмно. И наис­тина и днес виж­даме как съв­ремен­ното бъл­гар­ско общес­тво е потънало в дъл­бок и мрачен сън, как лотофагията, нихилиз­мът и пов­семес­т­ната влас­тимаща прос­тащина и плебей­щина са го прев­зели до такава степен, че то, уви, вече няма почти никакви съп­ротивителни сили. Гласовете на буд­ните духом люде стават все по-самотни и зап­рилич­ват на гласа на Викащия в пус­тинята.

Именно затова, преди да си отиде, Маес­т­рото пред­лагаше на отечес­т­вената общес­т­веност екс­позиция след екс­позиция, които имаха свръх­задачата да събудят национал­ното чув­с­тво за чест, дълг и дос­тойн­с­тво, да ни припом­нят, че ние сме духовни нас­лед­ници на няколко велики цивилизации и нямаме право да не защитаваме тех­ните исторически пос­лания, нямаме право да заб­равяме своята роля на стражи и преносители на благород­ната им енер­гия към бъдещето. Лайт­мотивът на тези изложби и екс­позиции и вър­хов­ното пос­лание, което те отп­равяха към пуб­ликата бе, че има и друг Път, освен пътя на материал­ното излишес­тво, охол­с­тво и самодовол­с­тво, освен изкусител­ната песен на влас­товите сирени и лъс­тивото примам­ване на суетата, праз­нодумието, гор­деливостта, завистта и зломис­лието.

Цяла серия мас­лени платна, акварели, рисунки, графики, стенописи, работени в продъл­жение на няколко десетилетия, носеха знаци и дъл­боки сим­воли, които говореха много повече откол­кото думите. Но не само със соб­с­т­веното си твор­чес­тво Свет­лин Русев се опит­ваше да осъз­нае и прозре глав­ното пред­наз­начение на човека, загад­ката на неговото същес­т­вуване, свръх­задачата на зем­ните му превъп­лъщения. Това той правеше и чрез изк­лючител­ната си социална актив­ност и буд­ното си граж­дан­ско съз­нание. Нека припом­ним неоценимата му зас­луга за преот­к­риването на класически бъл­гар­ски худож­ници и скул­п­тори през 60-те — 80-те години на миналия век, мнозина от които бяха нег­лижирани по идеологически причини или поради глупостта на тогаваш­ните силни на деня.

Уви, виж­даме с прис­кър­бие, че и след като Маес­т­рото си отиде, нищо не се е променило. Малокул­турието на огром­ната част от днеш­ните псев­дополитици, които се изживяват като управ­ници, не само остават същите, но и нарас­т­ват в екс­понен­циална прог­ресия.

Интелиген­т­ната пуб­лика поз­нава поразител­ната серия творби, пос­ветени на Пътя. Има магическа сила и прив­лекател­ност в тези пей­зажи. Един път те са издър­жани предимно в топли багри — чер­вено, кафяво, охра. Пътят е обрам­чен със самотни дър­вета, които светят като свещи със загадъчни силуети на къщи и с коловози или синори, приличащи на въп­росителни, които се губят в мис­тич­ната мараня на хоризонта. В други случаи палит­рата е наситена в тъм­носиньо, ван­дайк или почти черно. Мрач­ните интонации емб­лематизират Пътя на духов­ното раз­т­ление, на нрав­с­т­вената погибел, на раз­пада на отдел­ната лич­ност и общес­т­вото. Моралис­тич­ната тревога на Маес­т­рото го сродява с най-будните духом творци от новата история на Бъл­гария — худож­ници, писатели, актьори, учени, режисьори…

Раз­бира се, приживе Свет­лин Русев осъз­наваше, че неговият глас е гласът на Викащия в пус­тинята. Но той не се уморяваше отново и отново да призовава.: „Бъдете будни, бъдете будни, бъдете будни!“ И с изк­лючително кон­цеп­туал­ните си екс­позиции, и с тревож­ните си интер­вюта и статии, и с гнев­ните си филипики, той сякаш пов­таряше пос­тоянно трагич­ния въп­рос на големия бъл­гар­ски поет Валери Пет­ров от страш­ното му стихот­ворение „Япон­с­кият филм“:

Защо? Нима сте духом голи

подобно оня ост­ров там?

Ако е тъй, то за какво ли

се трудиме над вас, не знам.

От нас зависи кой път ще изберем — Пътят на правед­ните или Пътя на нечес­тивите.

Член-кореспондент на БАН Иван Гранит­ски