Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Брой 209, Година XXXII

Back Вие сте тук:Начало Памет (2) Иван Вазов - Духът на България

Иван Вазов - Духът на България

Иван Вазов - Духът на България

Талантът на Иван Вазов пресъздава трагизма и заедно с това възторга на епохата, заяви издателят, литературовед и публицист Иван Гранитски по повод 100 години от кончината на писателя

Иван Вазов е една епоха, вселена в бъл­гар­с­ката кул­тура и кол­кото и да се твър­деше през пос­лед­ните годни, че неговият език е овех­тял и труд­нораз­бираем, тези твър­дения се оказаха смехот­ворни. Все повече виж­даме изк­лючител­ното значение на Иван Вазов и влиянието му върху духов­ното раз­витие и на съв­ремен­ното бъл­гар­ско общес­тво. Това заяви в интервю за БГНЕС издателят и член-кореспондент на ЧАН Иван Гранит­ски.

Ръководеното от Иван Гранит­ски издател­с­тво „Захарий Стоянов“ издаде през миналата година 10 тома, включ­ващи най-важното от твор­чес­т­вото на Вазов – романи, пиеси, пътеписи, поезия. Поводът беше 170 години от рож­дението му, които отбелязахме през 2020 г.

Виж­даме, че

интересът към Вазов се връща, сякаш има един ренесанс

в отношението към нашите големи писатели Димитър Талев, Иван Вазов, Захарий Стоянов“, заяви Гранит­ски. Той посочи, че времето, в което живеем днес, поразително напомня драмите, общес­т­вените колизии, сът­ресенията, надеж­дите и разочарованията на бъл­гар­с­кото общес­тво около вой­ните миналия век, за които Вазов така вдъх­новено пише.

Самото раз­витие на общес­т­вото тогава пос­тавя въп­роси, които и днес стоят“, под­черта издателят. Според него Вазов е непов­торимият психолог, той е майс­тор на раз­бирането на човеш­ката душа и в романите си, и в поезията си, затова става все по-актуален. „Тези въп­роси и дилеми, които мъчат днеш­ното общес­тво, са видени още тогава от Вазов и са отразени“, добави Иван Гранит­ски.

Той определи като несериозни твър­денията на някои „пиш­ман професори литератори, лин­г­висти и псев­долин­г­висти“, че той е труден за четене от младите. „Обратно – Вазов и в това е велик, че

той е един от ковачите на новия бъл­гар­ски език. Той е магьос­ник на словото.

Правени са изс­лед­вания за лек­сикал­ния със­тав на твор­бите на Вазов – той си е служил с около 40 000 думи. Това е много внушително“, каза Гранит­ски. Той посочи, че Вазов е съз­дател на отделни думи. Нап­ример думата „влак“ е измис­лена от него, защото другата е „трен“. „Тоест той е могъл да влезе до такава степен и е поз­навал до такава степен психологията на бъл­гар­с­кия народ, народоп­сихологията, обичаите, традицията, че от древ­ността до неговото съв­ремие е изв­лякъл истин­ски поуки и съдър­жанието, смисъла на отдел­ната дума.

Сега някои думи могат да звучат като архаизми, но те са част от богат­с­т­вото на бъл­гар­с­кия език. Точно там е новата значимост и роля на Вазов, че може да ни помогне да спрем обед­няването на бъл­гар­с­кия език. Четейки и преп­рочитайки Вазов, Захарий Стоянов, Любен Каравелов — тези наши пър­воп­роходци от новото време в областта на литературата, ние всъщ­ност се връщаме към богат­с­т­вото на нашия език и го запаз­ваме. Богат­с­т­вото на езикът е важно, защото той е фун­к­ция на мисълта – бедна мисъл, беден език. Уви част от медиите, особено жъл­тите, също доп­ринасят за опрос­тач­ването на днеш­ното общес­тво, защото си служат с 800, с 1000 думи. Сами раз­бирате, че 1000 думи изразяват много бедна мисъл, докато 40 000 при Вазов – нищо, че някои са архаизми, остарели, или има раз­бира се тур­цизми, има от пер­сийски и араб­ски влияния, но те до такава степен са внед­рени в бъл­гар­с­кото общес­тво и в съз­нание на бъл­гарина, че не са пречка, а обрат­ното — обогатяват езика. Раз­бира се има и русизми по това време, както сега има анг­лицизми и американизми, епохата се променя“, заяви Гранит­ски.

Издателят посочи, че Вазов е бил един от писателите, който влизал в тежки спорове и полемики със свои колеги. „Извес­тно време кръгът „Мисъл“ – Пенчо Славей­ков, д-р Кръс­тев, остро нападат Вазов, твър­дейки, че той е остарял морално като писател. Има кон­ф­ликти с другите литературни кръгове – около Елин Пелин, Алек­сан­дър Балабанов. Времето обаче отсява тези конюн­к­турни тогава и несъщес­т­вени спорове и нападки. Виж­даме, че това никак не нащър­бява величието на Иван Вазов. Той е говорител на бъл­гар­с­ката народна душа. Нес­лучайно след поред­ната национална катас­т­рофа през 1919 г., когато бъл­гар­с­кото общес­тво е пок­русено – отчаяните софиянци, пък и от цяла Бъл­гария се стичат пок­русени хора, зас­тават под бал­кон­чето на Дядо Вазов и питат: какво да правим? Тоест той е не само най-големият бъл­гар­ски писател, той е и един духовен водач на нацията си и с твор­чес­т­вото си сега вече 100 години, след като си е отишъл“, заяви Иван Гранит­ски.

Според издателя движещата сила в живота на Вазов е отечес­т­вото. „Отечес­т­вото над всичко. Той го обича непомерно, радва се на бъл­гар­с­ката природа, най-добрите пътеписи, които въз­х­валяват изк­лючител­ната красота на бъл­гар­с­ката природа са дело на Иван Вазов. Те и днес не са остарели — за великата Рил­ска пус­тиня, за проходите, за реките бъл­гар­ски. Неговата драматур­гия също е актуална, историчес­ките му пиеси, пуб­лицис­тиката, която ние помес­тихме в един огромен том “Дните, в които живеем“ е тол­кова актуална и днес“, каза той.

В него са пуб­ликувани

предуп­реж­денията му към общес­т­вото, някои от които са пророчески.

Те съдър­жат мрачни пред­виж­дания, че ХХ век, който уж е век на свободата, равен­с­т­вото и демок­рацията, може да се окаже най-кървавият и така става. За отечес­т­вото той е давал всичко и мило, и драго. Въобще трябва да говорим тук не само за Иван Вазов, за значението на рода Вазови. Те са изк­лючителен род. Баба Съба Вазова, която е май­ката хранил­ница на цялото семейс­тво, пат­риар­хът на литературата Иван Вазов, двамата генерали – Владимир и Георги Вазови, герои, които са приз­нати от военни специалисти от цял свят – те са велики хора, и другите братя – Кирил Вазов, Борис Вазов. Това е един род, който е модел и пример, емб­лема на бъл­гар­с­кото Въз­раж­дане, с такива родове се е въз­мог­нала Бъл­гария след 500 години роб­с­тво“, под­черта Гранит­ски.

Той припомни, че нас­коро са издали моног­рафията на Катя Зог­рафова „Хроники на Вазовия род“. „Там има за първи път пуб­ликувани документи, свър­зани с фамилията и с Иван Вазов. Има без­б­рой шеговити и по-драматични случки, защото след поред­ната политическа промяна в Бъл­гария, има и трагични събития в това семейс­тво. Един от членовете на семейс­тво след Народ­ния съд е раз­с­т­релян, понеже е учас­т­вал в правител­с­т­вото на Бог­дан Филов. Бащата на Вазов е убит след Април­с­кото въс­тание. По време на смутовете семейс­т­вото бяга от Сопот, който е опожарен. Бащата е трудно под­вижен и е нас­тиг­нат от тур­ците и съсечен. Изобщо и именно затова в духа на твор­чес­тво на Вазов е отечес­т­вото, дори при трагически събития той не прес­тава да обича и не се разочарова“, раз­каза Иван Гранит­ски. По думите му има и други такива трагични фамилии, които плачат за един античен драматург. „Ако имахме един Есхил или Софокъл, биха написали страхотни трагедии, нап­ример за рода Пет­кови. Димитър Пет­ков — опъл­ченец, губи си ръката, убит на Орлов мост от злодеи и то в качес­т­вото си на министър-председател. Неговият син Петко Д. Пет­ков – убит 1925 година като ляв земеделец. А пък третият член – Никола Пет­ков – убит 1947 г.“, раз­каза той.

Днес имаме нужда от писатели, които да усетят и драмата, и величието на бъл­гар­с­кия дух, на бъл­гар­с­кия живот.

Вазов е именно такъв, затова твор­чес­т­вото му е най-високата кота на бъл­гар­с­ката литература и като морални пос­лания, и като художес­т­вено майс­тор­с­тво“, категоричен е Иван Гранит­ски.

През 2020 г. по повод 150-тата годиш­нина от рож­дението на Вазов Иван Гранит­ски написа:

Иван Вазов е живот­вор­ният и неумиращ дух на Бъл­гария. Без огром­ният духовен под­виг и колосално твор­чес­тво на Иван Вазов, Христо Ботев и Захарий Стоянов нямаше да има свободна Бъл­гария, както и без саможер­т­вата и гениал­ната организационна дей­ност на Апос­тола Васил Лев­ски нямаше да има Април­ско въс­тание, хиляди събудени за бъл­гар­с­ката свобода побор­ници, чет­ници и освободени от роб­с­кото у себе си люде.

Жиз­неността, устой­чивостта, волята и историчес­ката изд­ръж­ливост на бъл­гар­с­ката расова енер­гия, потис­кани през столетията на вар­вар­с­кото иго, изб­лик­ват с изк­лючителна сила у Вазов още в навечерието на Април­с­кото въс­тание.

Ако Добри Чин­тулов е призив­ната тръба на национал­ното пробуж­дане, свиреща сбор на всичко пат­риотично, чес­тно и без­с­т­рашно, което е готово да се пос­вети на отечес­т­вената кауза; ако Христо Ботев е пър­вата ярка манифес­тация на расовото самораз­г­ръщане на бъл­гар­с­кия гений (според блес­тящото определение на Гео Милев); то талан­тът на Иван Вазов със сурови рем­б­ран­дов­ски краски пресъз­дава трагизма и заедно с това въз­торга на епохата, все още живото и жилаво мрачно нас­лед­с­тво на роб­с­ките инс­тин­кти и в същото време – величието на под­вига, саможер­т­вата и без­с­т­рашието на пробуж­дащия се бъл­гар­ски народ­нос­тен дух.

Още в пър­вите три сбирки на Вазов – „Пряпорец и гусла“ (1876), „Тъгите на Бъл­гария“ (1877) и „Избав­ление“ (1879) – се усеща сис­тематич­ният и под­чер­тан стремеж на Вазов да проникне в движещите тен­ден­ции на историята, да анализира основ­ните харак­терис­тики на епохата, да долови духа на времето.

Поетът се интересува от времето и неговите тран­с­фор­мации у човека. Въл­нува го въп­росът за човека и неговото движение през и във времето. Изкушава го темата за историята като дейс­т­ваща реал­ност, събитията като сляп фатум, но и като раз­съж­даващ личен избор на индивида и народа. В такъв аспект Вазов сякаш пос­тоянно си задава въп­роса: неот­в­ратима ли е историчес­ката трагична детер­минация на бъл­гар­с­ката национална съдба?

Поетът е пос­тоянно раз­къс­ван между пан­теис­тич­ния полет на своя дух и пар­венюш­ката дейс­т­вител­ност, в която е потопен. Вазов се чув­с­тва особено омер­зен в края на 1876 година, когато наб­людава в Букурещ стихията на еснаф­с­кото самодовол­с­тво, в което тънат някои бъл­гари, докато тех­ните братя страдат под чуж­дия ярем. Впрочем всеки път, когато Вазов е в чуж­бина, той раз­бира с трагична ост­рота драмата на бъл­гар­с­ките политически емиг­ранти. Тя е скръбна, страшна, но и величава. Те не само загиват за свободата на Отечес­т­вото, но и

с десетилетия и векове изп­ревар­ват съз­нанието на обик­новения бъл­гарин.

Можем дори да говорим, че гал­ванизират това съз­нание с героични исторически спомени и видения за блес­тящо бъдеще.

От друга страна, огромно нап­режение въз­никва между високата моралис­тична строгост на Вазовите прин­ципи и пъл­ното отсъс­т­вие на как­вато и да е нрав­с­т­веност и морал в кон­к­ретиката на историчес­ките събития. Затова моралис­тът, худож­никът (а у него те са в пълна хар­мония – и тук се налага естес­т­веният паралел с големи световни писатели като Юго, Гьоте) Вазов винаги търси упование в историчес­ките примери на величие и храб­рост или сред природ­ната хар­мония. При него те се взаимоп­роник­ват и взаимообус­лавят.

Природата е съвър­шена, прек­расна, а човекът е несъвър­шен, често грозен и зъл. И само там, където има саможер­тва в името на национал­ната свобода, има и хар­мония с природ­ното величие според Вазов. Худож­никът моралист Вазов не приема без­н­рав­с­т­вените прин­ципи на века. Не само в Букурещ той усеща духа на раз­т­лението сред бъл­гар­с­ката емиг­рация, гор­дото му сърце се чув­с­тва притес­нено и в Бер­ковица, и в Плов­див, където живее след Освобож­дението.

От Христо Ботев и Иван Вазов започва великата и страшна традиция големите имена в новата бъл­гар­ска литература да са не само ярки таланти (в художествено-естетичен смисъл), но и

народни будители, духовни водачи на своето Отечес­тво, глас и съвест на епохата.

Засил­ването на социал­ните мотиви в поезията на Вазов след 1885 г. бележи раз­г­ръщането на ерозиращи общес­т­вената тъкан тен­ден­ции. И поетовата лира като извън­редно чув­с­т­вителен камер­тон отбелязва трагич­ните социални резонанси. Но авторът на „Епопея на заб­равените“ и „Слив­ница“ противопос­тавя на раз­в­ратителите на здравия народен морал не само величавите примери от миналото, не само без­с­т­рашието и под­вига на побор­ниците за национално освобож­дение.

Той неп­рекъс­нато прив­лича пог­леда на общес­т­вото към хар­монич­ната необят­ност на бъл­гар­с­ката природа, към пос­ланията на народ­ното твор­чес­тво и фан­тас­тич­ното многооб­разие на фол­к­лора, на народ­ните носии, на обичаите, пес­ните, леген­дите, приказ­ките, апок­рифите, обредите, та дори и суеверията, крис­тализирали не само като социокул­турни факти, но и като непод­ражаемо национално духовно нас­лед­с­тво.

Иван Вазов търси истин­с­ките нрав­с­т­вени опори, върху които да стъпи бъл­гар­с­кото общес­тво в навечерието на новия век. Той знае, че народ, който се надява на добро бъдеще, трябва да има обединяваща национална кауза, вдъх­новяваща национална идея; че трябва да въз­питава младите и под­рас­т­ващи поколения в дух на обич към соб­с­т­вената отечес­т­вена традиция; че трябва да работи за изг­раж­дане на коор­динатна сис­тема от устой­чиви морални и естетически цен­ности.

Ето защо отрано худож­ничес­ката фан­тазия и съз­нание на Иван Вазов са изкушени от предиз­викател­с­т­вото да съз­дава стихот­ворения, пос­ветени на малки деца. През 1883 г. в Сопот по поръчка на Д. В. Ман­чов твори една малка сбирка стихот­ворения за деца. Поетът прив­лича вниманието на бъл­гар­с­кото дете към две основни теми: Отечес­т­вото и бъл­гар­с­ката природа. Той усеща, че ако зав­ладее чис­тото дет­ско съз­нание с величието, красотата и важ­ността на тези две теми, ще помогне при офор­мянето на харак­тера и изг­раж­дането на тех­ните лич­ности. И Вазов рисува пред наив­ното и непорочно дет­ско съз­нание зав­ладяващи кар­тини от бъл­гар­с­ката природа, вае сцени от бита, иконописва духов­ната вселена на бъл­гар­с­кия живот.

Лирически късове като „Сватба“, „Димит­ров­ден“, „Велик­ден“, „Гроз­добер“, „Село“, „Орач“, „Отечес­тво“ изг­раж­дат идилич­ната кар­тина на все още цялос­тен духовен кос­мос, нераз­рушен от разяж­дащата киселина на прииж­дащите нихилизъм и пар­венющина, които са белег на новото време. И тъкмо хубос­тите на бъл­гар­с­ката природа играят ролята на велик хар­монизатор.

Вазов

внушава чув­с­т­вото на любов и прек­лонение, въз­торг и благоговение пред бъл­гар­с­ката природа.

Стихот­ворения като „Пролет“, „Лято“, „Есен“, „Зима“, „Молитва“, „Жетва“, „Пролетен дъжд“, „Ела“, „Нива“, „Бъдни вечер“ освен поз­навател­ната си стой­ност имат изк­лючител­ната способ­ност да облъч­ват с чиста и нежна любов дет­с­кото съз­нание. За тези творби са харак­терни свежестта на поетичес­кото чув­с­тво, почти графич­ната изчис­теност на фор­мата, ярката наситеност на лиричес­кото изоб­ражение с високи нрав­с­т­вени пос­лания, с внушения за красота, неж­ност, умилител­ност, доб­рот­вор­ност, лъчес­т­руй­ност, светозар­ност. Тук трябва да под­чер­таем особено творби като „Марица“, „Тър­ново“, „Вар­дар“, „Дунав“, „Стара планина“, „Отечес­тво“, „Цар Симеон“, които ни внушават зав­ладяващо чув­с­тво на пат­риотична гор­дост и любов. И нес­лучайно някои от тези стихот­ворения вед­нага се прев­ръщат в много популярни песни.

В поезията на Иван Вазов е вградена въз­тор­жената и драматична история на пробуж­дащия се бъл­гар­ски народ­нос­тен дух след векове вар­вар­ско иго. В поезията на Иван Вазов са въп­лътени кон­к­рет­ните пос­лания на бур­ното време, когато от исторически фер­мен­тиращите със­тавки на раз­пилените през столетията расови, племенни, родови и т.н. пул­сации въз­никва нова нация. В поезията на Вазов се самозаражда, самосъз­дава и самораз­вива вселената на въз­к­ръс­налите бъл­гар­ска душа, харак­тер, воля, ман­талитет. В такъв аспект можем да кажем, че Иван Вазов – това е другото име на въз­земащата се за нов живот бъл­гар­ска нация.

Иван Вазов – живот­вор­ния дух на пробуденото за свобода Отечес­тво!

КАРЕ:

Всенародно е пог­ребението на Пат­риарха на нашата литература

Гробът на големия бъл­гар­ски писател Иван Вазов се намира в цен­търа на София, в градин­ката зад цър­к­вата Св. София.

Той стои непокът­нат от 1921 година, когато Вазов е пог­ребан с големи почести от целия бъл­гар­ски народ.

Монумен­тът пред­с­тав­лява голям витошки камък от морените, донесен специално, за да свидетел­с­тва за огром­ната любов, която питаеше писателят към природата на Бъл­гария.

Отдаден ценител на природ­ните красоти, Вазов пожелал върху неговия гроб да бъде пос­тавен камък от морените на Витоша.

 

Скалата била пренесена през сеп­тем­ври 1926 г. – за петата годиш­нина от смъртта му.

В изпъл­нение на неговото изрично желание грамадата била донесена от мес­т­ността Злат­ните мос­тове, където Вазов обичал да седи, тър­сейки вдъх­новение и общение с природата.

Пренасянето на 10-тонната скала, висока 2,5 метра и широка 1,5 метра, се оказало сложна задача. Превоз­ването й станало с кола, тег­лена от три двойки биволи.

Според тогаваш­ната преса за целта бил нап­равен специален път с дъл­жина от 4 километра, като превозът до цен­търа на София отнел цели 18 дни.

Камъкът бил пос­тавен върху цимен­тов фун­дамент, пок­рит със земя, а върху него били издъл­бани един­с­т­вено хрис­тиян­ски кръст, името на поета и годините на рож­дението и смъртта му.

Ето и лич­ното свидетел­с­тво на потом­с­т­вения каменар майс­тор Стоян Пет­ров от с. Владая за събитието, което някога е съб­рало „мало и голeмо по пътя на камико на Вазов“: Ha лето 1926-то бех у Плов­див. От Плов­див дой­деха, та ме викаха и се явих пред Народ­ното съб­рание. Те ме пред Борис Вазов: „Ние, рече, додехме пет пъти у Владая, с гос­подина Иван Лазаров, ама не се фатат да ни пренесат камик! Рекоха, че ти си от такова коляно, знаеш как, – нема да ти се опре. И ме пита – можем ли да пренесем от камико владайски нас­ред София, или не можем?“ Колебание у мене — никакво! „Ако ми фане око, че ви дам офер­тата!“ Намерихме камико. Фана ми око и си нап­равих план. Камико нас­половин у зем­лята, ама го вида, че е добър – само тоя камик, викам, добър е. Гос­подин Лазаров го е изб­рал добре – нема каба…

Поръчахме нарочна кола у Арсенала. Воен­нио арсенал у София. Дадох им чер­тежче – чер­тежо мой! Толко и толко да са шините, толко и толко да са високи колелетата. Спазарихме биволите

Три чифта, шест бивола. Единият чифт чак от Мез­дра! Чукам ги с юмрук по зад­ниците – яки! За такава работа требе зад­ница — да мъкне! Еле, събира се селото — че се види камико на дедо Вазов! Дедо ми Петре беше жив, на девет­десет и четири годин. Идва на два пъти от селото да ми дава съвети. Баща ми — на пет­десет и шест! Он помага. От село и и други помагаха, но си наз­начих за пръв помощ­ник Гиго Видев Николов и един-двама срод­ници негови. Хрисана, мойта жена, тя прави обедо на майс­торите.

Камико е от нашето место на „Шипето“. А, сега да видим дали че се опре. Доиз­ровихме го. Натоварихме го. Нап­равихме десетина крачки – под­караме колата. Още десетина – пак под­караме. Ама не е и леко. Колко път нап­равиме, толко пороя зад нас и пред нас, го отнесе. Дъжд. Изпонамокри ни капите. Затова – малко по малко. И караме бавно, да не падне камико да прет­репе биволите. Некой под­викне „Много бавно бър­зате“.

– Тър­пение требе, возим памет­нико на Bазов!

Пренасянето на Базовото над­г­робие се прев­ръща в истин­ско събитие за града. Софиянци го пос­рещат в началото на Княжев­с­кото шосе и го изп­ровож­дат до Св. София.

Бавно, за да не се под­п­лашат биволите, процесията минава през цен­търа, като още отдалече са спирани превоз­ните сред­с­тва по улиците. 

За онова време пренасянето на витошка морена с подобни раз­мери е под­виг. Договорът с майс­тор Стоян е запазен от д-р Анна Вазова. В него се пред­вижда дос­тавянето на камъка в неговия „естес­т­вен вид“ – без откър­т­вания, както пред­виж­дал и авторът на идеята – скул­п­торът Иван Лазаров. Именно в този си вид камъкът стои непокът­нат и до днес.

Мозъкът и сър­цето на Вазов обаче не са пог­ребани заедно с тялото му, а са бал­самирани по изрич­ното нас­тояване на минис­търа на прос­вещението Ст. Омар­чев­ски и все още се пазят в къщата-музей на народ­ния поет.

Изпол­з­вани са материали от БГНЕС и „Епицен­тър”