ДУХОВНАТА АВТОБИОГРАФИЯ НА ЕДИН ЯРЪК ТАЛАНТ

ДУХОВНАТА АВТОБИОГРАФИЯ НА ЕДИН ЯРЪК ТАЛАНТ

Иван Гранит­ски

Отиде си и проф. д-р Чав­дар Доб­рев – една от пос­лед­ните ренесан­сово надарени и енцик­лопедични лич­ности в съв­ремен­ната отечес­т­вена кул­тура. Той отлетя към един по-добър, може би, свят в който ще си раз­говаря със сен­ките на великите му учители Георг Лукач и Антонио Грамши, с приятелите си — проф. Любомир Тенев и Леон Даниел, с Емилиян Станев, Йор­дан Радич­ков и Дончо Цон­чев, на които пос­вети блес­тящи литературно-критически изс­лед­вания. Както и с цяла плеяда бъл­гар­ски поети, критици, белет­ристи, учени, с които през пос­лед­ните десетилетия го свър­з­ваше иск­рено другар­с­тво и взаимно уважение…

Неговите приятели без съм­нение осиротяват от тази тежка загуба, но остават десет­ките книги и стотиците му блес­тящи статии, есета, раз­кази, стихот­ворения, литературни пор­т­рети и пр., които го нареж­дат във фалан­гата на най-ярките съв­ременни бъл­гар­ски творци.

Месеци преди да си отиде, сякаш пред­чув­с­т­вайки че му пред­с­тои пос­лед­ното пътуване, той под­готви и издаде книгата „Под сян­ката на преус­т­ройс­т­вото“, която издател­с­тво „Захарий Стоянов“ пуб­ликува. Тази творба е не само своеоб­разна духовна автобиог­рафия на автора, но пред­с­тав­лява и панорама на литературно-културния живот на Отечес­т­вото, в продъл­жение на повече от половин век. Тя е и един вид духовно завещание на проф. Чав­дар Доб­рев. Нека хвър­лим пог­лед към тази талан­т­лива и проник­новена по своите интелек­туални пос­лания творба.

През пос­лед­ните години се появиха доста четива, които имат претен­цията да бъдат споменно-мемоарна литература. Поради общия раз­пад на нрав­с­т­вените цен­ности и раз­миването на сериоз­ните естетико-художествени критерии, книж­ният пазар бе навод­нен от стотици ерзац-четива, полуг­рамотни тек­с­тове или опуси, в които хвалип­ръц­ков­щината, отк­ровените лъжи, под­мяната и манипулациите без­раз­делно влас­т­ват…

Слава богу, обаче, излязоха и книги със сериозни дос­тойн­с­тва – днев­ници, спомени, мемоари, исторически изс­лед­вания, задъл­бочени социално-политически анализи, свър­зани с така наречения социалис­тически период (19441989) и особено с бравур­ните и драматични тридесет години след началото на прехода. Една от тези задъл­бочени и написани с чес­тно и проник­новено перо книги е „Под сян­ката на преус­т­ройс­т­вото“ от проф. Чав­дар Доб­рев. Авторът поради вродената си скром­ност сякаш свен­ливо е пред­ложил като под­заг­лавие фразата — Раз­х­вър­ляни записки на един ляв интелигент. Раз­бира се, тези записки никак не са раз­х­вър­ляни, а строго премис­лени, кон­цеп­туално струк­турирани и след­ващи неот­к­лонно един хронологично-тематичен под­ход, който обх­ваща период повече от пет десетилетия.

Читателите добре поз­нават богатото и многос­т­ранно твор­чес­тво, както и неумор­ната общес­т­вена актив­ност на Чав­дар Доб­рев. Той е от мал­цината съв­ременни интелек­туалци, които работят еднакво успешно в раз­лични жан­рове и през годините ни под­насят талан­т­ливи художес­т­вени творби или научни съчинения. Не е мяс­тото тук да правим обзор на цялос­т­ното му твор­чес­тво, но само ще споменем сферите и жан­ровете, в които той е сът­ворил впечат­ляващи произ­ведения.

- Години наред нашият автор пос­вещава на театъра – на режисура, драматур­гия, актьор­ско майс­тор­с­тво и т.н. Така се раж­дат книгите „Реализ­мът на Вах­тан­гов“ (1967), „Лирична драма“ (1973), „Драматур­гични идеи и теат­рална методология“ (1984), „Всекид­нев­ният Леон Даниел“ (2002).

- Несъм­нено литератур­ната критика и теория най-силно прив­личат нашия автор. За пет десетилетия той е издал над 25 книги литературна теория и критика. Тук ще посочим само някои от най-важните книги в тази област – „Разум и революция“ (1972), „Заб­ранените плодове на поз­нанието. Емилиян Станев“(1982), „Еретич­ният ерос“ (2003), „Новата естетика“ (2008), „Книга за Вап­царов“ (2008), „Бъл­гар­с­ката гол­гота“ (2008), „Новият пулс“ (2014), „Модерна проза“ (2014), „Времето на раз­каз­вача“ (2015), „Рус­ката идея“ – т. I и т. II (2019) и пр., и пр.

- Чав­дар Доб­рев е един от мал­кото литературни критици и теоретици, който е и автор на редица стихос­бирки, високо оценени от големи съв­ременни поети като Любомир Лев­чев, Петър Анас­тасов и др. Нека споменем стихос­бир­ките „Окосена болка“ (1983), „Кам­банен свод“ (1994), „Въз­х­вала на разума“ (2003), „Раз­с­т­реляна нос­тал­гия (2006), „Насаме със себе си“ (2016). автор е на книгата с раз­кази „Просто така“ (2018).

- Изк­лючител­ната общес­т­вена и политическа актив­ност на Чав­дар Доб­рев раж­дат и поредица от ярки пуб­лицис­тични книги: „И видях друг звяр… Мос­ков­ски днев­ник“ (1994), „Проиг­раната демок­рация“ (1998), „Ранено време“ в два тома (2003), „Власт и без­в­лас­тие“ (2015)…

Не можем да не припом­ним, че освен това Чав­дар Доб­рев е между най-активните преводачи на унгар­ска поезия, проза и пуб­лицис­тика през пос­лед­ните години, както и автор на редица студии, пос­ветени на класически и съв­ременни унгар­ски произ­ведения. Най-значимото му дело в унгарис­тиката са преводите на над четири хиляди стиха от Ендре Ади, както и творби на Шан­дор Петьофи, Дюла Юхас, Дежьо Кос­толани, Арпад Тот, Лайош Кашак, Атила Йожеф, Дюла Ийеш и др.

Но не само извън­редно широкия диапазон на жан­ровите превъп­лъщения на твор­чес­кия дух у Чав­дар Доб­рев ни впечат­лява, но и тън­кия критически усет, проник­новеността на раз­съж­денията и еврис­тич­ните пробиви при науч­ните му творби, както и оригинал­ната метафорика на неговата поезия, а и дъл­бокото вник­ване във философията на оригинала при преводите.

През периода 20082011 г. издател­с­тво „Захарий Стоянов“ пуб­ликува изб­рани творби в осем тома.

И ето, че сега Чав­дар Доб­рев е решил да под­несе на читателите книга със сложна жан­рова струк­тура, в която се преп­лита споменно-мемоарното начало, сериоз­ния анализ на социално-политическите събития и пер­тур­бации през пос­лед­ните пет­десет години, с оригинални негови стихот­ворни творби и преводи от унгар­ски автори, които отразяват духа на кон­к­рет­ното време. Чав­дар Доб­рев скрупульозно и пос­ледователно анализира процесите както в литератур­ния и теат­рал­ния живот на Отечес­т­вото, така и тран­с­фор­мациите на общес­т­вените наг­ласи, които са особено активни около унгар­с­ките събития (1956), Праж­ката пролет (1968) и смут­ното и раз­мирно време в началото на 90-те години при раз­падането на Съвет­с­кия съюз. Съд­бата предоп­редели нашия автор не само да живее в интересно време, но и да се оказва на най-възлови и знакови места. В навечерието на унгар­с­ките събития Чав­дар Доб­рев е студент в Будапеща и е свидетел на сблъсъка между дог­мата и зараж­дащите се опити за самос­тоятелно мис­лене. Той наб­людава процесите на дес­талинизация в Унгария, има преки впечат­ления от лич­ности като Имре Наги, Янош Кадар и Дьорд Лукач.

Интересни са наб­люденията на нашия автор върху революцион­ната ситуация в Будапеща, както и раз­миш­ленията му за романите на Дудин­цев и Ерен­бург.

Връщайки се в Бъл­гария, Чав­дар Доб­рев работи в издател­с­тво „Народна кул­тура“, в Студията за докумен­тални и хроникални филми, във воен­ната редак­ция на Радио София. В началото на 1960 година съд­бата отново го изп­раща в чуж­бина – в Мос­ква като аспирант в Академията за общес­т­вени науки. Трите години в рус­ката столица му предос­тавят не само щас­т­ливи поз­нан­с­тва с фигури като шек­с­пироведа Алек­сан­дър Аникст, екс­перта по театъра на западно-европейското Въз­раж­дане Григорий Боя­джиев и големите капацитети по съв­ременна нем­ска сценична кул­тура Борис Зин­гер­ман и Алек­сан­дър Дим­шиц, но и въз­мож­ността да наб­людава процесите на дес­талинизация сред рус­кия интелек­туален елит. Отб­лизо се запоз­нава с естетиката на театър „Вах­тан­гов“, сближава се с неговия главен режисьор Румен Симеонов. С негово съдейс­т­вие гледа репетициите на „Прин­цеса Туран­дот“ и „Живият труп“, както и добива лични впечат­ления от вах­тан­гов­с­ките актьори Юлия Борисова, Михаил Улянов, Люд­мила Мак­сакова, Юрий Любимов, Василий Лановой и др.

В Отечес­т­вото Чав­дар Доб­рев отново се потопява в интелек­туал­ния живот в епохата на големи социални раз­д­виж­вания. Това е времето на 60-те години, когато започва и дес­талинизацията на бъл­гар­с­кото общес­тво, време на редица литературни отк­рития и шедьоври, когато излизат ярките книги на Георги Джагаров, Павел Матев, Иван Радоев, Най­ден Въл­чев, Пър­ван Стефанов, Любомир Лев­чев, Иван Дин­ков, Христо Фотев, Петър Караан­гов, Никола Инджов, Стефан Цанев, Михаил Бер­беров. Освен към литератур­ната критика, Чав­дар Доб­рев насочва пог­леда си и към бъл­гар­с­ката драма и театър. За него истин­ски теат­рални събития са „Прокурорът“ от Георги Джагаров и „Когато розите тан­цуват“ от Валери Пет­ров. Това е времето, когато той издава моног­рафията си „Реализ­мът на Вах­тан­гов“. Заедно с това усилено чете и раз­съж­дава върху прозата на Ивайло Пет­ров, Васил Попов, Димитър Вълев и Дико Фуче­джиев. Увлекателно раз­казва Чав­дар Доб­рев за работата си в Инс­титута по изкус­т­воз­нание, предавайки интерес­ните си раз­говори с проф. Чав­дар Драгой­чев, Алек­сан­дър Обретенов и Атанас Стой­ков. Любопитни са неговите наб­людения, оценки върху лич­ности като Георги Саев, Атанас Славов, Гочо Гочев, Мак­симилиян Киров. Инт­ригуващи са и страниците, пос­ветени на причините поради които се раз­пада приятел­с­т­вото между Георги Джагаров, Генчо Стоев, Кольо Геор­гиев и Иван Цвет­ков.

Актив­ността и дър­зостта на Чав­дар Доб­рев да атакува номен­к­латурни авторитети в областта на литературата и изкус­т­вото предиз­виква самия Тодор Жив­ков на среща с писатели да квалифицира нашия автор като литературен хулиган.

Следва сът­руд­ничес­тво и работа в алманаха „Съв­ремен­ник“, където Чав­дар Доб­рев се опитва да защитава каузата на модер­низма и социал­ната критика и иска да придаде рефор­матор­ски харак­тер на списанието. По същото време той се задъл­бочава в естетиката на Бер­толд Брехт и упорито продъл­жава преводите си на стиховете на Ендре Ади. След­ват нови скан­дали в началото на 70-те години, свър­зани с негова статия, пос­ветена на естетичес­ките въз­г­леди на Владимир Ленин.

Много страници ще ни са необ­ходими, за да прос­ледим по-подробно професионал­ната биог­рафия на Чав­дар Доб­рев, затова ще акцен­тираме само върху работата му в Народ­ния театър и приятел­с­т­вото му с яркия белет­рист Дико Фуче­джиев, както и с актьори като Стефан Гетов, Славка Славова, Асен Миланов, Таня Масалитинова, майс­тора на бъл­гар­с­кия теат­рален плакат Асен Старей­шин­ски и т.н. По това време Чав­дар Доб­рев пише моног­рафията „Заб­ранените плодове на поз­нанието. Емилиян Станев“, издава интерес­ната книга „Писатели на стадиона“, в която ярки творци раз­каз­ват за спор­т­ните си увлечения (Елисавета Баг­ряна, Николай Хай­тов, Павел Вежинов, Любомир Лев­чев, Иван Радоев, Мирон Иванов, Валери Пет­ров, Генчо Стоев, Дончо Цон­чев, Любен Дилов, Атанас Ман­да­джиев, Йор­дан Радич­ков, Станис­лав Стратиев).

Чав­дар Доб­рев е имал щас­т­ливото хрум­ване да накъсва повес­т­вованието на своите спомени с оригинални или преводни стихот­ворения. Този интересен под­ход му поз­волява да покаже, че поезията е другото му Аз. Един е автора в литературно-критическите си и теат­рални анализи, друг е, когато се отпуска на въл­ните на поетичес­кото вдъх­новение. Трябва да отбележим тук и лас­кавите оценки на редица поети и критици за поезията на Чав­дар Доб­рев. Става дума за Петър Анас­тасов, Петко Братинов, Най­ден Въл­чев, Никола Инджов, Иван Методиев, Алек­сан­дър Геров, Здравко Пет­ров, Борис Дан­ков, Иван Спасов, Венко Хрис­тов, Здравко Чолаков, Кон­с­тан­тин Елен­ков, Луко Захариев и др…

И до началото на така наречените демок­ратични промени у нас Чав­дар Доб­рев пишеше и пуб­ликуваше остри пуб­лицис­тични статии, но полемично-аналитичния му талант се раз­г­ръща истин­ски в началото на 90-те години на миналия век. Съд­бата отново го изп­раща в Русия – този път като дирек­тор на Бъл­гар­с­кия културно-информационен цен­тър в Мос­ква, и то именно в смут­ното време на раз­пада на Съвет­с­кия съюз. Наб­люденията си от този драматичен период той изразява в мос­ков­с­кия си днев­ник „И видях друг звяр“ (1994). След поред­ното му връщане в Бъл­гария избухва истин­с­ката му пуб­лицис­тична енер­гия. В стотици статии Чав­дар Доб­рев разоб­личава лъжите на перес­т­рой­чиците, пише за причините и пос­ледиците от Въз­родител­ния процес, анализира раз­ложител­ните процеси в БСП и еднов­ременно с литературно-критическите си книги (нап­ример моног­рафията “Всекид­нев­ния Леон Даниел“ или „Книга за Вап­царов“), следи зорко актуал­ните политически процеси, нах­върля интересни психологически зарисовки за Тодор Жив­ков, Станко Тодоров, Венелин Коцев, Георги Йор­данов, Анд­рей Луканов, Алек­сан­дър Лилов, Жан Виденов, Георги Пър­ванов, Красимир Премянов, Клара Маринова, Георги Аврамов, Иван Кос­тов, Бойко Борисов, Михаил Миков, Николай Доб­рев, Сер­гей Станишев, Кор­нелия Нинова…

При социално-политическите си анализи Чав­дар Доб­рев демон­с­т­рира детайлно поз­наване на фак­тологията и впечат­ляваща дъл­бочина на раз­съж­денията, прог­нозите, както и категорич­ност на защитаваната позиция. Любопитно е и психологичес­кото пор­т­ретуване на споменатите политици и депутати.

Ще си поз­воля тук да споделя и някои мои лични впечат­ления и наб­людения върху тази удивително раз­нос­т­ранна, сложна и амбивален­тна лич­ност. Облагодетел­с­т­ван съм от факта, че съд­бата ми даде въз­мож­ност да бъда един от най-близките му приятели през пос­лед­ните 40 години. Виж­дал съм го в най-разнообразни ситуации – и като депутат в пар­ламента, когато раз­палено полемизираше и със съмиш­леници, и с опоненти, и като сериозен теат­рален и литературен анализатор на творби, автори, тен­ден­ции. И като съзер­цателен поет, и като доб­росъвес­тен преводач на унгар­ска поезия и проза. Чав­дар Доб­рев и в твор­чес­т­вото си, и в лич­ния си живот е еднов­ременно със­редоточен, но и артис­тично раз­х­вър­лян. Харак­терът и тем­перамен­тът му пос­тоянно воюват помежду си, понякога интуицията над­делява над логичес­ките доводи на разума. Той е способен да се бори за идеите, в които вярва пос­ледователно и със завидна категорич­ност. Защитава духа на национал­ната ни кул­тура но без да издига китайски стени за благот­вор­ните чужди влияния. Критик с уклон към философ­с­кия раз­мисъл (както го оценяваше проф. Любомир Тенев). На него не му е чужд и тън­кият психологически анализ, под­п­латен с богати поз­нания в областта на историята, естетиката, художес­т­вената литература. Според него мар­к­сиз­мът, социал­ната идея изобщо, ще бъде силна, ако не е в плен на дог­мите, ако раз­г­ръща страстта на разума (нека изпол­з­ваме това великолепно срав­нение на Шопен­хауер) И ако Йохан Хьой­зинха фор­мулира понятието играещия човек – хомо луденс, ние бихме могли да кажем за Чав­дар Доб­рев, че това е съм­няващият се човек. Иде реч за онова благородно съм­нение, което отк­роява дъл­боко духов­ните натури от пар­венюш­ките тълпи…

Несъм­нено книгата на Чав­дар Доб­рев „Под сян­ката на преус­т­ройс­т­вото“ ще се превърне в един от най-ценните и убедителни документи за социално-политическите процеси и тен­ден­ции в Бъл­гария през пос­лед­ните няколко десетилетия. Тя пот­вър­ж­дава оцен­ката на редица сериозни интелек­туалци, че авторът е между най-ярките и талан­т­ливи наши творци, съз­дал впечат­ляващи по своя талант и дъл­бочина творби в много широк жан­ров диапазон. Тази своеоб­разна духовна автобиог­рафия се родее с подобни четива, които издател­с­тво „Захарий Стоянов“ пуб­ликува през пос­лед­ните две десетилетия. Дос­татъчно е само да споменем „Автобиог­рафия на духа“ от проф. Исак Паси или блес­тящите пуб­лицис­тични книги на Стефан Продев „Носене на кръста“ и „Сваляне от кръста“.

Чав­дар Доб­рев – научна задъл­боченост, артис­тично вдъх­новение, моралис­тична строгост и целеус­т­ременост при защитата на благородни социални и естетически каузи.