Димитър Пенев на 75: В последните 20 години си играем във футбола на прескочи магаре

Димитър Пенев на 75: В последните 20 години си играем във футбола на прескочи магаре

Леген­дар­ният фут­болист и треньор Димитър Пенев навърши вчера 75 години. Стратега даде интервю за “Тема спорт“, в което говори за своя праз­ник и за ЦСКА.

- Г-н Пенев, как се чув­с­т­вате на 75?

- Годините нямат значение. Нека в началото да поз­д­равим и младите, и старите фенове. Иначе съм минал през много неща — и като играч, и като треньор, и като човек, със семейс­т­вото също сме преживели много. Играл съм на три световни пър­вен­с­тва, а като селек­ционер спечелих бронз в САЩ. Следователно в гън­ките е останал доста материал за спомени. Аз обаче мисля нап­ред.

- Не е ли обаче нор­мално цесекар­с­кият двор да е нес­покоен, защото е свик­нал ЦСКА да е първи?

- Има ги и тези неща. На всеки, който ми се обади да ми чес­тити, пър­вата му работа е да ме пита: “Какво става с ЦСКА?“ Ами какво да става — има си ги тези етапи. Напред-назад. Дъж­довете спряха, времето утихна, няма навод­нения, значи ще се оправим. Няма страшно. Не е свър­шил фут­болът, че не сме първи. Важ­ното е да си под­к­репяме отбора, когато е на нагор­нището. Нали знаете приказ­ката за Нас­т­радин Ходжа, който на слизане не седял на гърба на магарето, но се кач­вал отгоре му на изкач­ването… Това е, да пожелаем успех на със­тезателите и треньорите. Малко къс­мет им трябва също, за да вкарат и да победят, но ще се получат нещата. На треньора работата му е да ги нареди и да ги ръчка, както трябва. Пък и кол­кото анализи да се правят, важ­ното е на терена как си вър­шат работата. Въп­росът е всички диригенти да се обединят. А не единият да свири на вал­д­хорна, другият на тром­пет, третият с акор­деон и да се чудим как да стиг­нем до пеналта…

- Сигурно една от големите ви гор­дости е, че имате всеоб­щото уважение — на “чер­вени“, на “сини“, без значение от клуб­ната принад­леж­ности?

- Това е така, защото съм минал през всички етапи на играта и защото съм се изявявал на световни пър­вен­с­тва и като фут­болист, и като треньор. И в чуж­бина бях на трудни места като Саудит­ска Арабия и Китай, в Кувейт пък ни караха да ходим с мус­таци… Ясно си спом­ням пър­вите стъпки като треньор. Мен ме отказаха още на 31 години. Якимов още не беше навър­шил 30… Така беше тогава, но имах щас­тието да стана треньор на Димит­ров­г­рад в “Б“ група. А по този начин видях пър­вите стъпки на Христо Стоич­ков в Хар­манли. Играхме един мач с тях, той ни вкара го и ме впечатли. Вед­нага казах за него на Манол Манолов – Симолията и Стоян Йор­данов и скоро след това го взеха в ЦСКА. Това ми е един от доб­рите спомени, защото Ицо стана световно извес­тен фут­болист.

- Кои са най-щастливите ви моменти?

- Най-щастливите са, когато се оженихме за близ­нач­ките с Борето Гаганелов, Бог да го прости. Аз бях на 21, а той на 25. Баджанакът нас­коро си замина, светла му памет. Раз­бира се, огромна радост беше и чет­вър­тото място на светов­ното. Това малко ли е? В пос­лед­ните 20-ина години във фут­бол само си играем на прес­кочи магаре, повече не сме се класирали. Но това е положението, времената са тежки, по-различни. Преди парите бяха малко, но пък много скъпи. А сега се взимат много, но и много бързо се хар­чат. Вземеш един апар­тамент и край. Ако не си човек на някоя фигура да взимаш по-добри пари, в общи линии само същес­т­вуваш. Трудно е в Бъл­гария. Определено и с тази пан­демия също е изнер­вено положението, съз­дава се малко паника за здравето. Всеки втори се притес­нява. Гледаме нап­ред и това е. Важно е всеки да остави някаква диря след себе си.