Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Брой 234, Година XXXII

Back Вие сте тук:Начало Спорт (2) Александър Шаламанов: Славия е отборът на моя живот

Александър Шаламанов: Славия е отборът на моя живот

Александър Шаламанов: Славия е отборът на моя живот

Защитникът е поздравен от Еузебио, след като му е отнел топката с брилянтен шпагат без да го докосне

Славия ще кръсти стадиона си “Алек­сан­дър Шаламанов“. Това обяви президен­тът на клуба Вен­цес­лав Стефанов. Преди няколко дни леген­дар­ният Шами се включи в небес­ния отбор на най-добрите фут­болисти. Пред­лагаме ви едно от пос­лед­ните интер­вюта на Алек­сан­дър Шаламанов пред летописеца на Славия жур­налиста Николай Кръс­тев, пуб­ликувано в брой 14 на списание „Спринт“ през януари 2019 г.

Шами прис­тъпва стег­нато по снега, пок­рил терена. Стига до цен­търа на стадион „Славия”, поог­лежда се и измър­морва: „Сега да ми бяха тук ските… Преди повече от половин век, когато гос­тувахме в Лозана за мач от европейс­ките тур­нири, един жур­налист пос­рещна отбора ни на летището със ски на рамо в моя чест. Защото съм учас­т­вал със ски на зимна олим­пиада. После швей­цар­ците ни скриха топ­ката преди мача. Нап­равиха показно как от стадион с поне 80 сан­тиметра сняг става добър терен за един ден с някакви чудодейни за времето машини.”

Алек­сан­дър Шаламанов още оглавява школата на „белите”. Днес е повече с пред­с­тавителни фун­к­ции. Знаменосецът на Славия. Или по-точно – знамето на Славия. Но далеч не само защото по времето, когато играе с белия екип, е един­с­т­веният, чийто лик е извезан на голямо знаме от пуб­ликата.

Идвам на стадиона поне по няколко пъти сед­мично. Гледам мачове на децата и юношите, няма по-голямо удовол­с­т­вие. Искам да си играем у дома. Когато сме на нашия стадион, и пуб­ликата е значително повече. Дано тази зима големият ремонт прик­лючи…”

Великан на терена, Шами е пос­ловичен с харак­тер­ната си доб­ряшка усмивка. Скромен и готин, продъл­жава да недоумява защо фут­бол­ните радости са се изродили във фут­болна ненавист у нас. „Откъде дойде тази омраза? Кому е приятно? – пита Шами, сякаш по-скоро сам си говори. – Как стана така, че запалян­ков­ците от съпер­ници и приятели сега са врагове? Какво нап­равихме да спрем това? И не сме ли всички виновни, щом го тър­пим? Не мога да повяр­вам, че хора, които живеят заедно в един град, като феновете на плов­див­с­ките Ботев и Локомотив, могат да са така нас­т­роени един срещу друг. Помня великите фут­болисти и на едните, и на другите. Помня и великите им отбори. Но не помня такива неща, които се случ­ват днес. Същото важи и за Лев­ски и ЦСКА, и за много други нелепи противопос­тавяния. Не мога да си обясня откъде е тази злоба и ван­дал­щина у част от зрителите. Това са млади хора…”

Казва го двук­рат­ният носител на наг­радата за Спор­т­с­мен № 1 на пър­вен­с­т­вото. И — поз­д­равен от Еузебио, след като му е отнел топ­ката с брилян­тен шпагат без да го докосне. Двук­рат­ният фут­болист № 1 на Бъл­гария излиза от терена след мач заедно с Георги Аспарухов под аплодис­мен­тите на целия стадион… „Така беше, играл съм и срещу Гунди, и срещу Петър Жеков. Повече бях на фланга, но от един мач с Лев­ски, когато никой не искаше да пази Гунди, аз взех № 3 и не го свалих до края на кариерата си. И слависти, и лев­с­кари ни аплодираха. Те повечето седяха омешани по трибуните и нямаше никакви проб­леми. Често след мач някой от нас отиваше с играчи на съпер­ника да пийне по чаша вино, след­ващия път пък някой от другия отбор идваше с нас. Бяхме приятели. Сега играчите бър­зат да си тръг­нат от стадиона. И си тръг­ват след победа така, сякаш са нап­равили нещо велико. А то си е в реда на нещата Славия да побеж­дава. Аз поне знам, че така би тряб­вало да бъде.”

Може да раз­казва без­к­рай. Как десетилетие не може да избере между ските и фут­бола и затова тренира и двата спорта. Как двамата с Бисер Михай­лов (баща на Борис­лав Михай­лов) научават от вес­т­ника, че са наказани да не играят за година, защото нарушили режима — приб­рали се със закъс­нение в хотела. Как не играе не година, а цели три, и като скиор служи в ЦСКА, където после става любимец на треньора Крум Милев и играе два мача в чер­вен екип. Как отк­радва под­печатаната си военна книжка от масата на сек­ретар­ката в Цен­т­рал­ния дом на Народ­ната войска, за да отиде в любимата Славия. Как пър­воначално дори иска да се върне на „Армията”, защото му било трудно да стане титуляр при „белите”, водени от Доб­ромир Таш­ков. Как като треньор спасява ужасно трудно Славия да не изпадне през 1984 г. Как за 12 „бели” сезона не става шам­пион, а през 1967 г. отборът завър­шва на точка след Ботев. Как повече от две десетилетия работи в школата.

Напират и спомените за големите мачове с Рейн­джърс през 1967-а, когато Славия става пър­вият бъл­гар­ски отбор на европейски полуфинал (за КНК). Същият ден това прави и ЦСКА срещу Интер за КЕШ. „Не знаехме нищо за шот­лан­д­ците. Нито треньорът Таш­ков, още по-малко ние, играчите. Откъде да знаем? Нямахме скаути. Да не говорим за записи на мачове, дори не знаехме кои са им играчите. Излизаме и играем кол­кото и както можем. Не бяхме по-слаби, но пад­нахме и в двата мача с по 0:1. Не обичам да го каз­вам, но съвет­с­кият съдия Тофик Бах­рамов здраво ни поряза (б. а. – Бах­рамов като страничен рефер година по-рано зачита спорен гол на Джеф Хърст за Анг­лия срещу Гер­мания на финала на мон­диала – 4:2). Но и съм убеден – не бяхме дос­татъчно опитни. Съжалявахме страхотно, че не стиг­нахме финала, където щяхме да излезем срещу Байерн, който всъщ­ност спечели трофея.”

Раз­палва се когато говори за фут­бол­ните си битки с големите звезди: „Пеле, Гаринча, Джалма Сан­тос… Плеяда от велики играчи, фут­болна балада просто. Не вяр­ваш, че си до тях, срещу тях. Играеш и те играят. Чакаш какво ще нап­равят, какво ще измис­лят. И го правят така, че да носят радост на хората. Страхотно е да си срещу тях и да се докос­неш до такива майс­тори. Как да рит­неш такива играчи? Сърце не ти дава просто… Имаше един грузинец в отбора на СССР – Михаил Месхи. Уникален тех­ничар. Топ­ката сякаш беше залепена за крака му. Трикът с прех­вър­лянето на топ­ката зад гърба го правеше по-добре от Ней­мар днес. Нещо подобно у нас съм виж­дал само от Сашо Кос­тов.”

Не каз­вам това за звез­дите като прек­лонение пред тях, а само като уважение – продъл­жава Шаламанов. — В много отношения бяхме равни с тях. Като поведохме на италиан­ците 3:1 в европейс­кия чет­вър­т­финал през 1968-а, треньорът им Вал­каре­джи тичаше до тъча и викаше с всички сили да се връщат назад. Мачът отиваше на чет­ворка. Георги Попов нап­рави Факети луд. За италиан­ците играеха също Мацола, Ривера… Вър­наха ни един гол, а в Неапол на реванша ни прекараха по италиан­ски с 2:0… А бяха и домакини на полуфиналите и финала. Как ли щяха да се играят тези мачове в Италия без италиан­ците? Май никой по фут­бол­ните вър­хове на Европа тогава не го искаше това.”

На излизане от стадиона се спира за миг пред Купата на Бъл­гария, осветена във фоайето сред други трофеи. „Три пъти съм я печелил – казва Шами вместо довиж­дане. – Страхотно беше, че я вдиг­нахме пак. Да знаят всички, че Славия винаги е била и ще си остане Славия! Отборът на моя живот!”

България

Икономика

Култура

Свят

Олаф Шолц е новият канцлер на Германия

Олаф Шолц е след­ващият кан­ц­лер на Гер­мания, Това стана ясно, след като неговата Социал­демок­ратическа пар­тия (СДП) под­писа споразумение със З…

Прочети още:

Loading...

Земеделие

Loading...