Пенчо Милков: Обичам Русе, бих дал всичко за доброто на града ни

Пенчо Милков: Обичам Русе, бих дал всичко за доброто на града ни

Кан­дидатът за кмет на Дунав­с­ката ни столица, под­к­репен от БСП и още пет леви и цен­т­рис­тки пар­тии раз­казва за себе си, семейс­т­вото си и мотивацията да се занимава с право и политика

Роден съм през 1978 година в Бен­гази, Либия. Родителите ми са русенци. Животът ми в Русе започва когато съм бил на пет месеца. Израс­нах като много активно дете, опоз­навайки улиците, пар­ковете и всички скъпи за всички ни места в Русе. Бях само на 11 години, когато нас­тъпиха промените от 1989 г. в Бъл­гария. Това е въз­раст, която е дос­татъчна, за да съп­риживееш и оцениш в годините нап­ред, какво ставаше с града и дър­жавата ни. Гледах, слушах, бях много любоз­нателен и тър­сех отговорите на много въп­роси. Не приемах нес­п­равед­ливос­тите. Не можех да свикна със загубата на много мои съученици и приятели, които напус­наха Русе със семейс­т­вата си от 1990 година до сега.

Имах невероят­ното щас­тие родителите ми да ме под­к­репят в образованието ми и в това да се занимавам с раз­лични неща, всяко от които са ме обогатили неимоверно. По-голямата ми сес­тра също винаги е зас­тавала до мен като най-доверен приятел. Това е моя привилегия – имам семейс­тво, което ме обича.

Основ­ното си образование завър­ших в училище „Любен Каравелов“, като там се научих на родолюбие, отговор­ност и чес­т­ност. Завър­ших гим­назия „Христо Ботев“ през 1997 година, като учас­т­ник във випуска с най-висок успех, и то в училище, което се родее с началото на свет­с­кото образование в Русе през 1838 година и е в сградата, в която се помещава от 1898 година. В училище „Христо Ботев“ изучавах засилено история, бъл­гар­ски и анг­лийски. Не съм бил отличен ученик, защото отделях много време за нещата извън училище, които ме правеха щас­т­лив – свирех много години на пиано, спор­тувах, пеех в Хора на русен­с­ките мом­чета с диригент Антоний Николов, а в пос­лед­с­т­вие – Димчо Руб­чев, скачах с парашут в русен­с­кия аерок­луб, четях много художес­т­вена литература, рисувах. Всяко нещо, което зах­ващах, правех с невероятна страст.

Научих, че знанието и волята са гаранти на свободата.

Научих се да помагам на приятелите си, на съседите си. 

В един момент раз­б­рах, че да давам всичко от себе си и да не приемам нес­п­равед­ливостта са същ­нос­тни мои белези. Осъз­нах, че начинът да се нап­рави наис­тина добро не само на един човек, а на много, е да се дейс­тва колек­тивно.

След завър­ш­ването на сред­ното ми образование и до влизането ми в казар­мата – период от 89 месеца, поради лошата икономическа обс­тановка в Бъл­гария през 1997 година и нис­ките доходи на родителите ми, се наложи да работя като общ работ­ник в строител­с­т­вото. Попад­нах в среда на отрудени дъл­гогодишни строители, които пос­рещ­наха едно 19-годишно момче. Досегът с тях ми помогна много бързо да израсна, осъз­нах начина им на живот, осъз­нах значението на труда, мога да кажа, че ги обик­нах.

Пос­тепено осъз­нах, че юридичес­ката професия би ми осигурила знания и начин да отс­тоявам нещата, в които вяр­вах – да защитавам хората, да се боря за справед­ливостта. След много добра под­готовка бях приет с отлични оценки в универ­ситетите на Русе и Велико Тър­ново, изб­рах Русе. Всеки един мой ден като студент бе раз­п­ределен по график, който включ­ваше часове четене, спорт, а нощите – работа като нощен пазач във фаб­рика. Завър­ших след­ването си с пълно отличие, което беше прецедент до този момент в нашия факул­тет. Мога да кажа сега, от раз­с­тоянието на времето, че това стана, защото бях под­ложен на труд­ност и защото бях фор­мулирал главна основна цел – да бъда добър юрист. Досегът с шиваш­ките работ­ници ме промени много. Гледах ги, как се трудят денонощно, често пъти много повече от осем часа, а и нощем. Много от тях не бяха учили за шивачки, а бяха учителки, инженери и работещи от фалирали вече в Русе пред­п­риятия. В моите очи всички те бяха изтощително и без­ком­п­ромисно изпол­з­вани. Те бяха работ­ници, които не можеха да защитят правата си, осъз­нах, че дори не ги знаят.

Повече от година ми отне, за да бъда приет през януари 2004 г. от една от най-добрите адвокат­ски кан­тори в нашия град – тази на адвокат Ралица Барашка.

Като адвокат се раз­вих в областта на граж­дан­с­кото, тър­гов­с­кото и админис­т­ратив­ното право, като никога не съм работил наказателно право. Това е личен мой избор. В работата си на адвокат съм защитавал много, много граж­дани, тър­гов­ски дружес­тва, сдружения, инс­титуции.

Любовта ми към правото и желанието да се усъвър­шен­с­т­вам като специалист ме накара да кан­дидат­с­т­вам и след няколко месечна под­готовка да успея през 2010 г. да стана док­торант. Автор съм на книгата „Договорна сис­тема в строител­с­т­вото“, 2014 г., издадена от издател­с­тво „Труд и право“, както и на много статии в правни списания и док­лади на научни кон­ферен­ции. 

Нес­п­равед­ливостта в живота е реал­ност, но всеки път, когато я видех, се борих срещу нея. Строители, шивачки, напус­кащи града и страната приятели – това бе години наред част от моето обк­ръжение. Пос­тепенно научих много за света, раз­б­рах, че

хората са всичко, което има значение.

Помагах всеки ден на отделни хора, но осъз­нах, че има начин да се бориш с нес­п­равед­ливостта, като помагаш на много повече от на един. Имах свои виж­дания за по-добро уст­ройс­тво на града, на дър­жавата, което за мен означаваше – по-справедливо. Така, през 2011 година приех и се кан­дидатирах за общин­ски съвет­ник. Скоро, обаче, раз­б­рах, че граж­данинът, който е решил да се занимава с политика и е станал съвет­ник от опозицията, няма ресурса да прави добро. Виж­дах, как не успявам да правя в общин­с­кия съвет в Русе града ни по-добър и справед­лив. Друг вземаше решенията. 

През този период осъз­нах, че само прав­ните ми поз­нания не могат да ми дадат отговори на всички въп­роси и започ­нах да уча през 2015 година във Военна академия „Г.С. Раков­ски“, София. Там, повече от сто години са се съз­давали дър­жав­ници, защит­ници на родината и лич­ности. Осъз­нах, че, за да я има Бъл­гария, всяко поколение бъл­гари води бит­ката на своя живот. Някои са я освобож­давали, други са се борили за Съединението, за Независимостта, за обединението на всички бъл­гари, други са воювали против фашизма, но днес, нашето поколение няма лукса против­никът да е явен, да стои „в отс­рещ­ния окоп“. Днес над Бъл­гария е лег­нал октопод, който изс­муква живител­ните й сили. Този октопод трябва да пребори нашето поколение.

Два пъти съм отказ­вал да съм в листа за народни пред­с­тавители, дър­жах да съм свър­зан с Русе и работата си като адвокат в града. В един момент осъз­нах, че учас­тието в Народ­ното съб­рание на Репуб­лика Бъл­гария на обик­новени хора като мен, на живи хора, които живеят в панелен апар­тамент, карат 14-годишна кола, изг­раж­дали са се без чужда помощ, родители са и които ги боли за Бъл­гария, може да промени сис­темата. Съг­ласих се да бъда в лис­тата за народни пред­с­тавители през 2017 година и бях изб­ран преферен­циално от своите съг­раж­дани. Те ме мотивираха да бъда един от най-активните народни пред­с­тавители по брой изказ­вания и заявени позиции — над 120, въп­роси до минис­три — над 80, законоп­роекти — 25 и стотици приемни и срещи с хора. Работата ми две години и половина в Народ­ното съб­рание ме изг­ради много. Макар и отново в опозиция, приемайки с болка всеки път, че часовете под­готовка, изказ­ванията и доводите ми не променят мъл­чаливото в повечето случаи гласуване на управ­ляващите, с което отх­вър­ляха всеки законоп­роект и пред­ложение на нашата група, аз вяр­вах, че се боря за справед­ливостта.

Чув­с­т­вото ми за дълг, обичта и решител­ността ми ме движеха нап­ред.

Пос­тепенно, независимо от пар­тийна принад­леж­ност, много хора започ­наха да пос­тавят пред мен въп­роса за със­тоянието, в което се намира нашият град и община. Много пред­с­тавители на социалис­тичес­ката пар­тия и на други пар­тии и организации дой­доха при мен и казаха, че хора вече от нашето поколение трябва да поемат инициативата на място и, кол­кото и да е трудно, да доп­ринесат за спиране западането на Русе и въз­в­ръщането му като пример на силен и преус­пяващ град. Зная, че ние имаме дълг към нашия град и към Родината си, а това чув­с­тво на дълг ме кара да не стоя, а да дейс­т­вам.

Семейс­т­вото, което аз съз­дадох, се със­тои от съп­ругата ми Боряна и трите ни мом­чета – Прес­лав – на 11 години, Борис – на 7 години и Калоян – на 6 години. Със съп­ругата си се запоз­нах по време на вис­шето ни образование. За нея мога да кажа, че е невероятен събирателен образ на отличен адвокат, но същев­ременно тя е най-добрата майка, която някое малко момче може да има.

Това е всичко, което съм аз. Бих дал енер­гия, поз­нания и цялата си същ­ност за доб­рото на нашия град!

Обичам Русе – улиците, хората, сградите, духът и красотата, преп­литането на история и бъдеще в него. Вяр­вам, че Русе може да бъде управ­ляван на основата на един­с­тво, ком­петен­т­ност, проз­рач­ност и поч­тен­ност. 

От Фейс­бук

(със сък­ращения, заг­лавието е на ЗЕМЯ)