Да си спомним за живота, делото и историческия принос на Георги Димитров

Да си спомним за живота, делото и историческия принос на Георги Димитров

Днес се навършват 138 години от рождението на бележития български политик и държавник, антифашистът със световна известност Георги Димитров. Той е достоен народен трибун и партиен деец, превърнал се в героят на Лайпцигския процес и един от първите решителни изобличители на човеконенавистническия нацистки режим. Смелите му слова срещу фашизма се помнят и до днес.

В книгата си „Български образи” специалистът по лидерство и председател на Редакционния съвет на в. ЗЕМЯ проф. Димитър Иванов пише за Димитров: „Той е личност с щастлива съдба. За него се пише и говори, нещо повече - за него се спори. А щом има спор, значи се търси истината. Животът му е подчинен изключително на едно действие – борбата.

Георги Димитров оглавява революционното движение в България на границата между социалдемокрацията и болшевизма, на предела между еволюционното и революционното, тогава когато вече няма „отсам“ класовия сблъсък, а има само „оттатък“ него, където ще лумнат пламъците на два септемврийски пожара - през 1923 г. и 1944 г.

Нещо повече - Димитров е начело на революцията в продължение на десетилетия, но без много възможности за избор. Макар и наследник на водач с безукорен обществен морал - Благоев, той е зависим от друг вожд, за когото моралът е единствено класов и

партиен - Сталин. И между тези два полюса, които, ако не ги персонифицираме, ще наречем „социализъм“ и „болшевизъм“, запазвайки като че ли равна дистанция, Димитров сам ще изгради образа си. В един голям житейски двубой, започнал от сблъсъка с фашизма през 1933-а и продължил до взривяването на мавзолея му през 1999 г.

За мнозина той е светъл образ, вожд, учител, ръководител. За други е бил сатрап и диктатор.

Истината от дистанцията на последните години изглежда някъде по средата, но натежава в негова полза. Струва ми се, че ще бъде така и през следващите десетилетия, защото условията, в които живеем днес, а ще живеем и утре, до голяма степен повтарят диалектически онези условия, в които Димитров е работил и живял: незрял капитализъм, очебийно социално-класово разделение, растяща бедност и естествено отговарящи на тях надстроечни реалности.

Лайпцигският процес през 1933 г, направи от него световна личност, но и прочу България. След смъртта на Стамболов през 1895 г. европейската политика и европейската преса бяха забравили България. В продължение на три десетилетия, с три войни и три въстания, нашата родина се споменава рядко, и то само в контекста на други държави и други събития. За три месеца Димитров не само върна името „България“ в международната политика, но и го направи популярно сред милиарди хора от няколко поколения в четирите посоки на света. Това е може би една от обективните причини за формиралия се култ към неговата личност.

Като генерален секретар на Комунистическия интернационал в последните 8 години от съществуването му той набира допълнителна популярност сред левите движения в Европа и двете Америки. Може би това пък го прави достатъчно силен и вътрешно освободен, за да има самочувствието на световен лидер. Ако преодолеем теснопартийните си пристрастия, ще видим, че не са много българите в 14-вековната ни история, имащи основание за такова самочувствие.

Актуално звучат и днес неговите думи в програмната статия „Единният фронт и настъплението на капитала“. Там Димитров обосновава, че „това, което прави днес непосредствена и насъщна необходимостта от осъществяването на единния фронт, то е преди всичко усилващото се настъпление на капитала - реалната работническа заплата се намалява, докато скъпотията на живота расте, изхвърлят се български работници на улицата без работа и хляб... съществуващото трудово законодателство безогледно се потъпква. При това положение може ли бедстващото огромно мнозинство да стои със скръстени ръце и да се отнася равнодушно и безучастно към своята съдба?”.

За Димитров и за неговата дейност мненията ще продължат да са различни, с изключение на едно – че той е сред избраниците на съдбата, че е част от нашата градивна история”, завършва проф. Димитър Иванов своя прочит на биографията и делото на Георги Димитров.