България е в огромна опасност

България е в огромна опасност

Положението на държавата преди 30 години и сега показва две съвършено различни Българии. По данни на ООН България преди 30 години е била сред трийсетте най-развити страни в света. В момента се намира след 60-то място

Визитка:

Проф. Иво Хрис­тов е роден на 5 сеп­тем­ври 1966 г. в Киев. Магис­тър по право и док­тор по социология на правото на СУ „Св. Климент Охрид­ски“.  Професор в Плов­див­с­кия универ­ситет „Паисий Хилен­дар­ски“ и СУ „Св. Кл. Охрид­ски”. Преподава „Социология на правото“, „Теория на модер­низациите“, „Историческа социология на модер­ните инс­титуции“. Специализирал е в САЩ, Русия, Авс­т­рия и Италия. Водач на лис­тата на „БСП за Бъл­гария” в Пловдив-град.

Кон­с­титуцион­ният съд отмени тек­с­товете, отнасящи се до задъл­жител­ността на гласуването и по-точно — сан­к­цията, която се налага за задъл­жител­ното гласуване. Или казано прос­тичко – на 26-ти март никой не е задъл­жен да гласува.

Защо беше въведена тази раз­поредба? Защото не могат да се накарат хората да гласуват по други причини. Така едно съвър­шено право се превърна в задъл­жение. Когато не можеш да накараш големи групи от хора да учас­т­ват в този процес, тогава се опит­ваш да го под­мениш по друг начин.

Това означава, че демок­рацията е прик­лючила. Прик­лючила е по прос­тата причина, че политичес­ките пар­тии са прес­танали да са това, което са, поне по определение — организации за пред­с­тавител­с­тво на интереси. Те трябва да пред­с­тав­ляват определени групи хора и да отс­тояват интересите им в пар­ламен­тар­ната борба. Индикация за каква болест е това?

За сериозно заболяване, за което трябва да съберем лекар­ски кон­силиум върху трупа на бъл­гар­с­ката политическа сис­тема на 21 век и да пос­порим върху това — пациен­тът по-скоро жив ли е, или е умрял? Ако четете моите книги, ще видите, че пациен­тът е умрял, но 40 дни след смъртта може да се съживи. Това обаче, е индикация за по-сериозен проб­лем.

Проб­лемът е, че бъл­гар­с­ката политическа сис­тема, бъл­гар­с­ките пар­тии и самонарек­лият се политически елит, всички вкупом ги няма. Поради тази причина народът се отв­рати. Преди време ми беше зададен въп­рос, защо младежта е аполитична, не учас­тва и не се интересува от политика.

Отговорът е ясен – когато едно нещо не ви върши работа, вие прес­тавате да се интересувате от него! Как се получи така, че за 25 години ост­рието, енер­гията на нацията – младите хора, категорично отказва да учас­тва в политиката? Младежите осъз­наха, че политиката не е място, където тех­ните интереси могат да бъдат защитени.

Огромна част от бъл­гарите също осъзна, че политиката (тук са изпол­з­вани много епитети) е „мръсна работа”, и не е далеч от истината. Всичко това означава, че 25 години след т.нар. преход ние сме в по-лошо положение, откол­кото в началото.

Положението на дър­жавата преди 30 години и сега показва две съвър­шено раз­лични Бъл­гарии. По данни на ООН Бъл­гария преди 30 години е била сред трий­сетте най-развити страни в света. В момента се намира след 60-то място. По редица показатели като кон­курен­тос­пособ­ност, като спаз­ване на закона, по свобода на пресата и словото, по зачитане на човеш­ките права и други дър­жавата ни е на 100-отно място. Бъл­гария стана Африка в Европа. Нещо повече – г-н Юнкер съобщи, че Европа на две скорости вече е факт. Проб­лемът е, че Бъл­гария ще бъде зад­ната.

Преди години заявих, че Бъл­гария е периферна територия със затих­ващи фун­к­ции. По всички основни показатели – икономически, социални, здравеопаз­ване, продъл­жител­ност на живота и др., Бъл­гария е на пос­ледно място в Европейс­кия съюз и вече изпада на пос­лед­ните места на Бал­каните. Ние си изпус­нахме дър­жавата! Всяка година от Бъл­гария изтичат 1 милиард долара под фор­мата на неп­латени данъци и такси, мита и кон­т­рабанда.

 

Бъл­гария всяка година суб­сидира богатите дър­жави в Европейс­кия съюз с най-важното, с най-милото си – своите деца. Сивото вещес­тво на Бъл­гария! От 9 млн. души, кол­кото сме били на 10 ноем­ври 1989 г., в момента Бъл­гария наб­роява около 5 млн. бъл­гари. Такъв пог­ром никога не е бил в бъл­гар­с­ката история!

Бъл­гария не само че обез­людява, тя се лишава от най-важното – своя национален труд. Под­меня се бъл­гар­с­кият психомен­тален код. Ние сме в огромна опас­ност. Такава, как­вато никога не е имало в бъл­гар­с­ката история. Но това не се раз­бира, защото, ако отворите, както ги нарича моят преподавател проф. Анд­рей Фур­сов, „Сред­с­т­вата за масова дезин­фор­мация”, те ще ви съоб­щят, че ние сме много добре, че имаме 3% ръст по сис­темата „пари-въздух-пари”.

Защо е важно сега, на 26-ти март, да се опитаме да спрем този процес?

Нямам илюзии, че ще бъде лесно. Срещу нас са изп­равени мощни сили. Вкараха ни в една игра преди 2530 години, от която трудно се излиза. Най-лесно е да скръс­тиш ръце и да кажеш: „Нищо не зависи от мен”. Когато си жер­тва или се дър­жиш като жер­тва, теб ще те изядат. Какво може да се нап­рави в тази ситуация?

Страната се управ­лява за първи път в рам­ките на т. нар. преход, който е пълен с мер­завци от организираната прес­тъп­ност, превър­нала се в политическа сила. Може да не сме богати, но нека бъдем поне поч­тени. На нас ни съоб­щават, че не сме горди бъл­гари, че нашите освободители са били наши окупатори. Очак­вам скоро в учеб­ниците на нашите деца да пише, че нашите англо-саксонски приятели са тези, които са ни освободили от тур­с­кото присъс­т­вие. Една лъжа, казана хиляда пъти, става истина.

В рам­ките на три генерации може да се промени общонационал­ната памет. Аз вече виж­дам какво се случва, особено при най-младите генерации. Пър­вото условие за национал­ния провал и загуба е без­раз­личието.

Нашите деца са без­раз­лични към страната си. Те гледат на нея като на „тази страна”, в която ще бъдат образовани, а след това ще си хванат шап­ките и ще заминат в обетования рай. Впос­лед­с­т­вие, ще раз­берат, че не е никак обетован, но това – по-късно.

Какво се случва тогава, какво можем да нап­равим?

Единият вариант е да скръс­тим ръце и да кажем, че нищо не зависи от нас. Това, между другото, е и мотивация. Защо аз, въп­реки моите огромни резерви към бъл­гар­с­ката политика и към бъл­гар­с­ката социална ситуация, най-сетне приех да учас­т­вам в тези избори.

Струва ми се, че най-сетне в бъл­гар­с­ката политика трябва всички да започ­нем да мис­лим – не само аз, моят приятел Тома Томов, Елена Йон­чева или някой друг, а всички ние – това е наша работа, не тяхна!

Проф. Иво ХРИС­ТОВ