Националната сигурност на България?

Националната сигурност на България?

Има ли място за дискусия?

На 30 май Президен­тът Румен Радев свиква пър­вото заседание на Кон­сул­татив­ния съвет по национална сигур­ност. Темата е „Рис­кове и зап­лахи за национал­ната сигур­ност на Репуб­лика Бъл­гария и необ­ходими мерки за ней­ното укреп­ване”.

Според Закона за Кон­сул­татив­ния съвет за национална сигур­ност негови членове са пред­седателят на Народ­ното съб­рание, минис­т­рите на отб­раната, вът­реш­ните работи, вън­ш­ните работи и финан­сите, начал­никът на отб­раната и пред­седателите на пар­ламен­тарни групи в Народ­ното съб­рание. Със съвещателен глас учас­т­ват шефове на специални служби, главен сек­ретар на МВР и други длъж­нос­тни лица (ако бъдат поканени) от раз­лич­ните сфери и нап­рав­ления на „интег­рираното понятие национална сигур­ност”.

Това са хората, които трябва да фор­мират и проведат политика на национална сигур­ност. Но дали точно те имат необ­ходимия теоретичен и екс­пер­тен потен­циал? Остава ни само да вяр­ваме и да се надяваме на това. Ако не досега, то поне в бъдеще.

Сигур­ността е сред най-често упот­ребяваните, но и сред най-многозначителните понятия в съв­ремен­ната политическа лек­сика. Нещо повече — тя се е пръвър­нала в увлекателна тема, засягаща фун­дамен­тал­ните проб­леми на оцеляването на нациите и дър­жавите в глобал­ния свят. Тя може да бъде свър­з­вана както с всеки аспект на меж­дународ­ните отношения, така и с раз­лич­ните етажи на вът­реш­ната политика. Тя е еднов­ременно пуб­лична и обвита със сек­рет­ност и дори мис­тицизъм дей­ност.

Провежда се от легитимни органи и високок­валифицирани дър­жав­ници и екс­перти, но понякога и от лошо организирани струк­тури и непод­гот­вени ентусиасти с месиан­ско поведение.

Поради това, наличието на ясни и научно обос­новани пред­с­тави и дефиниции за сигур­ността е важно изис­к­ване за правилно осмис­ляне на проб­лематиката и прет­воряване на прак­тиката на кон­цеп­ция, стратегия и политики на национал­ната сигур­ност.

Същес­т­вуват раз­лични класификации за видове сигур­ност.

Пър­вата класификация произ­тича от основ­ните опас­ности, зап­лахи и рис­кове, пред които е изп­равена национал­ната дър­жава и способ­нос­тите й да им противодейс­тва. Градирането на опас­нос­тите, зап­лахите и рис­ковете започва от абсолютна, преминава пред защитена и относителна, за да дос­тигне до тран­с­фор­мирана сигур­ност. Сигур­ността и при четирите степени може да се осигури само тогава, когато основ­ните идеали, пот­реб­ности и цен­ности на дър­жавата и нацията не са под­ложени на никакви зап­лахи и въз­дейс­т­вие, които не може ефек­тивно да се неут­рализират, кон­т­ролират и управ­ляват.

Втората класификация е според основ­ните ком­поненти на сигур­ността, произ­тичащи от рис­ковете и зап­лахите към нея: политическа, военна, икономическа, финан­сова, демог­раф­ска, социална, духовна, етническа, религиозна, екологическа, инфор­мационна, нрав­с­т­вена, психологическа.

Третата класификация акцен­тира върху способа за атака срещу национал­ната сигур­ност: когато зап­лахата и въз­дейс­т­вието, а и отразяването им, са с материален харак­тер, то сигур­ността (несигур­ността) е „твърда”, когато източ­никът на зап­лаха е нематериален — е „мека”, когато е смесен (нап­ример „хиб­ридна война”) — зап­лахата за национал­ната сигур­ност е ком­бинирана.

Чет­вър­тата класификация отразява връз­ката на национал­ната сигур­ност с инс­титуционал­ните опори на дър­жавата: военна (обез­печава се от армията), вът­решна (обез­печава се от спец­с­луж­бите и полицията), разуз­навателна (от спец­с­луж­бите), отбранително-индустриална (от военно-промишления ком­п­лекс), граж­дан­ска (от струк­тури за бед­с­т­вия, аварии и катас­т­рофи).

Петата класификация е според посоката, от която идват зап­лахите, опас­нос­тите и рис­ковете: вън­шна и вът­решна сигур­ност. В пър­вия случай се  гаран­тира защита на дър­жав­ния суверенитет, териториал­ната цялост и границите, независимостта, национал­ното един­с­тво и интереси, а при втория случай — вът­реш­ният ред, икономичес­кото и кул­тур­ното рав­нище, нрав­с­т­веността, екологията, демог­рафията.

На базата на тези пет класификации въз­ник­ват раз­лични определения и дефиниции за национал­ната сигур­ност. Прието е в изс­ледовател­с­ката литература по темата, че пръв е упот­ребил тер­мина „национална сигур­ност” американ­с­кият президент Теодор Руз­велт: през 1904 г. в Американ­с­кия Кон­г­рес му потър­сили сметка защо е изп­ратил американ­ски войски в района на бъдещия Панам­ски канал, т.е. далеч извън дър­жав­ните граници на САЩ, а той отговорил, че това се налага заради „национал­ната сигур­ност на Съединените американ­ски щати”. А пър­вото определение на „национал­ната сигур­ност” в категориите на „национал­ните интереси” дава през 1943 г. американ­с­кият философ и пуб­лицист Уол­тър Лип­ман: „Дър­жавата се намира в със­тояние на сигур­ност, когато не й се налага да пренася в жер­тва свои законни интереси, за да избегне вой­ната; и, когато е в със­тояние да защити при необ­ходимост своите интереси чрез вой­ната”.

В политичес­ките, прав­ните, икономичес­ките и т.н. науки и в меж­дународ­ните инс­титуции все още няма унифицирано определение за „национална сигур­ност”.

Кон­г­ресът на САЩ приема през 1947 г. „Закон за национал­ната сигур­ност”, според който са рег­ламен­тирани дей­ността на Съвета за национална сигур­ност и на Цен­т­рал­ното разуз­навателно управ­ление. В Закона са раз­г­ледани целите, интересите, зап­лахите и приоритетите на САЩ.

В Западна Европа понятието „национална сигур­ност” нав­лиза пос­тепенно, измес­т­вайки предишни тер­мини. Във Фран­ция на мяс­тото на „национална отб­рана” идва понятието „национална сигур­ност”, което е обяс­нено по след­ния начин: „Стратегията за национална сигур­ност има за цел да иден­тифицира зап­лахите и рис­ковете, които могат да пов­лияят на живота на нацията, включително по отношение на защитата на населението, териториал­ната цялост и работата на инс­титуциите на Репуб­ликата. Общес­т­веният ред доп­ринася за национал­ната сигур­ност.”

Според Устава на ООН „сигур­ността е със­тояние, в което дър­жавите считат, че не същес­т­вува опас­ност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа  принуда, така че да са в със­тояние необез­покоявани да осъщес­т­вяват свободно раз­витие и прог­рес”.

В Рус­ката федерация е в приложение „Стратегия за национал­ната сигур­ност” от 2009 г., в която е записано: „Национал­ната сигур­ност е със­тояние на защитеност на лич­ността, общес­т­вото и дър­жавата от вът­решни и вън­шни зап­лахи, което поз­волява да се обез­печат кон­с­титуционал­ните права, свободи, дос­тойно качес­тво и рав­нище на живот на граж­даните, суверенитетът, териториал­ната цялост и устой­чивото раз­витие, отб­раната и сигур­ността на дър­жавата”.

Как стои въп­росът с дефинициите на „национал­ната сигур­ност” в Репуб­лика Бъл­гария през пос­лед­ните 20 години.

По време на социализма в Съвет­с­кия съюз и в дър­жавите, обединени в рам­ките на Вар­шав­с­кия договор (19551991 г.), понятието „национална сигур­ност” официално не се упот­ребява. Проб­лемите, с които корес­пон­дира „национал­ната сигур­ност” по онова време се включ­ват в тер­мина „отб­ранителна способ­ност”.

Днес приемаме, че основ­ният субект на защитата на национал­ната сигур­ност е дър­жавата. Тя реализира тази своя фун­к­ция, дейс­т­вайки чрез органите на властта. Съг­ласно теорията на Макс Вебер — баща на социологията и теоретик на лидер­с­т­вото (Теория на чер­тите, хариз­матич­ният лидер) — един­с­т­вено и само дър­жавата може легитимно да изпол­зва насилието за опаз­ване на национал­ната сигур­ност. Това тя прави, за да защитава цивилизацион­ните си цен­ности, интересите на цялото общес­тво и национал­ните си приоритети.

Национал­ната сигур­ност е интег­ративно понятие и явление. Тя може да се пос­тигне и гаран­тира един­с­т­вено като сис­тема от мерки в кон­к­ретно посочени и йерар­хично под­редени нап­рав­ления. Това би тряб­вало да става в демок­ратич­ните страни чрез дей­ността на легитимни инс­титуции и струк­тури с взаимодейс­т­ващи си фун­к­ции.

В Бъл­гария това със­тояние е все още само мечта на екс­пер­тите по национална сигур­ност, която политиците не споделят, или въобще не поз­нават. Ето защо е необ­ходимо по въп­роса да се пред­ложат сис­тематично обос­новани знания.

Едно от пър­вите определения по темата срещаме във Воен­ната док­т­рина от 1994 г.: „Национал­ната сигур­ност се счита за гаран­тирана, когато дър­жав­ното ръковод­с­тво прецени, че не същес­т­вува зап­лаха за национал­ните интереси или зап­лаха от всякаква форма на насилие и принуда, или, че тази зап­лаха може да бъде ком­пен­сирана, неут­рализирана или управ­лявана”.

В Кон­цеп­ция за национал­ната сигур­ност от 1995 г. е записано, че тя е „динамич­ното със­тояние, при което за дър­жавата и общес­т­вото не същес­т­вува пряка опас­ност от въоръжена агресия, политически дик­тат или икономическа принуда, или ако се появи, те ще бъдат надеж­дно защитени”.

В приетата от Народ­ното съб­рание (втора) Кон­цеп­ция за национална сигур­ност през 1998 г. се дава след­ното определение: „Национална сигур­ност има, когато са защитени основ­ните права и свободи на бъл­гар­с­ките граж­дани, дър­жав­ните граници, териториал­ната цялост и независимостта на страната, когато не същес­т­вува опас­ност от въоръжо нападение, насил­с­т­вена промяна на кон­с­титуционал­ния ред, политически дик­тат или икономическа принуда за дър­жавата и е гаран­тирано демок­ратич­ното фун­к­циониране на дър­жав­ните и граж­дан­с­ките инс­титуции, в резул­тат на което общес­т­вото и нацията запаз­ват и увеличават своето благосъс­тояние и се раз­виват”.

В Закона за защита на класифицираната инфор­мация от 2002 г. се уточ­нява: „Национал­ната сигур­ност е със­тояние на общес­т­вото и дър­жавата, при което се защитени основ­ните права и свободи на човека и граж­данина, териториал­ната цялост, независимостта и суверенитетът на страната е и гаран­тирано демок­ратич­ното фун­к­циониране на дър­жавата и граж­дан­с­ките инс­титуции, в резул­тат на което нацията запазва и увеличава своето благосъс­тояние и се раз­вива”.

Приетият през 2007 г. Закон за Дър­жавна аген­ция Национална сигур­ност дава поредно тъл­куване: „Национал­ната сигур­ност е динамично със­тояние на общес­т­вото, при което са защитени териториал­ната цялост, суверенитетът и кон­с­титуционно установеният ред в страната, когато са гаран­тирани демок­ратич­ното фун­к­циониране на инс­титуциите, основ­ните права и свободи на граж­даните, устой­чивото икономическо раз­витие и благосъс­тоянието на населението, както и когато страната успешно защитава национал­ните си интереси и реализира национал­ните си приоритети”.

Стратегията за национална сигур­ност от 2011 г. не дава точно определение на национал­ната сигур­ност, но уточ­нява: „Стратегията очер­тава по-широко раз­биране за национал­ната сигур­ност, като извежда на предно място сигур­ността на граж­данина, общес­т­вените и икономичес­ките аспекти, без да под­ценява измеренията, свър­зани с отб­раната, вън­ш­ната политика, разуз­наването, охраната на общес­т­вения ред и защитата на закон­ността”. Ацен­тът в това по-широко раз­биране си остава „защитеността на отдел­ния граж­данин, неп­рикос­новеността на неговата свобода и дос­тойн­с­тво”.

Законоп­роек­тът за управ­ление на Сис­темата за национална сигур­ност от 2013 г., приет на първо четене от 41-то Народно съб­рание пос­тулира: „Национал­ната сигур­ност е със­тояние, при което дър­жавата има способ­ност и осъщес­т­вява управ­ление на риска, превен­ция и противодейс­т­вие на посегател­с­тва и зап­лахи, вслед­с­т­вие на което са защитени и се реализират интересите, определени в Стратегията за национална сигур­ност на Репуб­лика Бъл­гария”.

Но дали това е цялос­т­ният обх­ват и обект на национал­ната сигур­ност. Дали е въз­можно да бъдат защитени и гаран­тирани индивидуални права и свободи ако не са гаран­тирани суверенитетът, дър­жав­ността и граж­дан­с­ката инф­рас­т­рук­тура, ако няма закон­ност и справед­ливост в общес­т­вото?

Не, не е въз­можно, поради което посочените по-горе определения, фор­мулировки и дефиниции не са пълни и не са приложими на прак­тика!

Целта на нас­тоящия обзор е да пред­ложи на екс­пер­т­ната общ­ност, на граж­дан­с­кото общес­тво и на законодателя за обсъж­дане прием­лива и приложима дефиниция на със­тоянието „национална сигур­ност”. Според нас, тя е: „Национал­ната сигур­ност е устой­чиво, но динамично със­тояние на дър­жавата, и ооб­щес­т­вото при което са гаран­тирани:

1) дър­жав­ният суверенитет, териториал­ната цялост и защитата на национал­ните граници;

2) икономичес­кият прос­перитет, социал­ната справед­ливост и национал­ната духов­ност, кул­тура и образование за всички хора, живущи на територията на дър­жавата;

3) устой­чивото със­тояние и въз­п­роиз­вод­с­т­вото на общес­т­вените отношения, природ­ната среда, културно-историческото нас­лед­с­тво, езикът, битът и традициите на населението;

4) законите, отговор­нос­тите и задъл­женията, индивидуал­ните права и свободи на човека.

Целта на такова със­тояние на национал­ната сигур­ност е да гаран­тира защитата на кон­с­титуционно установения дър­жавен строй, равно и справед­ливо прилагане на законите на страната, свобод­ното фун­к­циониране на законодател­ната, изпъл­нител­ната, съдеб­ната и мес­т­ната власти, и неп­рикос­новеността на живота, името и честта на всеки човек.

Проф. Димитър Иванов