Ако иска да оцелее, Европа трябва да се промени?

Ако иска да оцелее, Европа трябва да се промени?

Купените от Сорос и Ко брюк­сел­ски бюрок­рати още нав­ремето отх­вър­лиха пред­ложението да бъде записано, че ЕС и Европа се основават на юдео-християнските и елино-римските прин­ципи и цен­ности, които са основополагащи за всички нейни граж­дани и желаещи да бъдат такива

Всъщ­ност онези, които добре поз­нават историята на Европа, която от регионална цивилизация, основаваща се на син­теза на елино-римските и юдео-християнските прин­ципи и цен­ности на кул­турата след ХV в. в един икономически и кул­турен въз­ход родил Ренесанса и Прос­вещението и капитализма, в своята колониална екс­пан­зия успява да се наложи като универ­сална цивилизация над останалите социализирани прос­т­ран­с­тва на Земята, си дават добре сметка, че не само до ХV в., а и до 90-те години на ХХ в. двете “Европи” – Запад­ната и Източ­ната имаха раз­лична историческа съдба и фор­мираха своята национална и кул­турна иден­тич­ност в преоб­ладаваща степен в лоното на двата основни клона на хрис­тиян­с­т­вото – римо-католицизма и правос­лавието. А това означава, че не едно и две поколения и в Западна, и в Източна Европа са фор­мирали в плас­товете на своето съз­нание раз­лични въз­п­риятия за света, за човека и за свър­заните с тези прос­т­ран­с­тва кул­тури на Изток и на Запад. Кол­кото и да е общ ствола на Европейс­ката цивилизация, двата мощни клона на тази цивилизация за вековете са фор­мирали и две раз­лични кул­турни коор­динати, за които всеки политически проект, ако иска да бъде успешен трябва да държи сметка.

Пър­вият голям проб­лем пред политичес­ката вър­хушка на ЕС, щеше да избухне още в началото на новото хилядолетие след йезуит­ски предиз­виканите “араб­ски пролети”, раз­падането на Либия и като финал засега кон­ф­лик­тът в Сирия, които процеси отп­рищиха въл­ните на миг­рацията от Близ­кия изток и Северна Африка на стотоци хиляди изповяд­ващи исляма и не приемащи и нямащи намерение да приемат така любимите на брюк­сел­с­ките бюрок­рати “евро-атлантически цен­ности”. Защото изповяд­ващи идеите на “отк­ритото общес­тво” (К.Попър), брутално налагани с купуване на “елитите” от финан­совата олигар­хия (Дж. Сорос и Ко) същите тези брюк­сел­ски бюрок­рати отх­вър­лиха пред­ложението в Лисабон­с­кия договор, като несъс­тоялата се кон­с­титуция на ЕС, да бъде записано, че ЕС и Европа се основават на юдео-християнските и елино-римските прин­ципи и цен­ности, които са основополагащи за всички нейни граж­дани и желаещи да бъдат такива.

Но раз­буж­дането на дремещия векове вул­кан на исляма в Близ­кия изток и Северна Африка от големия пар­т­ньор, а по същес­тво мен­тор на ЕС САЩ, в лицето на финан­совата олигар­хия (Уол­с­т­рийт и ФРС) и Тран­с­национал­ните кор­порации, стремящи се към овладяване на неф­тените и газовите ресурси на този регион на света, стимулира и глобал­ния ислям­ски тероризъм. Както е добре видно глав­ните прос­т­ран­с­тва, където този тероризъм се раз­г­ръща засега са тези на Западна Европа и на Русия и само епизодично в самите САЩ. И тук, без да изб­роявам всички моменти на амор­ф­ните сис­теми за сигур­ност, с които днес раз­полагат страните от ЕС не може да не се посочи, че те не само не взаимодейс­т­ват със сис­темите за сигур­ност на Русия и ней­ните пар­т­ньори и съюз­ници, но обрат­ното, ги считат за по-голям враг от струк­турите на ислям­с­кия тероризъм. В същото време тези сис­теми за национална и общоев­ропейска сигур­ност не само не са самос­тоятелни, но в голяма степен са зависими от доминиращата в Североат­лан­тичес­кия Алианс (НАТО) агресивна спрямо Русия, Китай и тех­ните пар­т­ньори и съюз­ници идеология и политика. Тук дейс­тва примитив­ната морална оценка на “добри” и”лоши”, така широко пред­с­тавяна в кар­тин­ките на Холивуд. При това , раз­бира се, в зависимост от глед­ната точка и интереси на “Чичо Сам”.

Редом, или по-точно, неот­делимо от заложената в прин­ципите и под­ходите политика на съз­дадените през годините инс­титуции на ЕС към останалия свят върви и тях­ната политика към народите на новоп­риетите страни-членки от Източна Европа. С малки изк­лючения този прием беше продик­туван повече от геополитически и геос­т­ратегически съоб­ражения за изнасяне по-близо до границите на неподалата се на “дресировка” Русия и за отк­риване на нови пазари за запад­ноев­ропейс­ките и американ­с­ките ТНК.

Добре се помни от сред­ното и старото поколение на тези дър­жави, че “демок­ратич­вите промени” в тези страни вър­вяха под лозун­гите за “свободен пазар” и “демок­рация”, като паралелно с процедурите за интег­рирането им в ЕС вър­вяха и процедурите по включ­ването им в струк­турите на НАТО и приемането им в Светов­ната тър­гов­ска организация, при което и двете организации, както и цяла редица други от рода на Светов­ната банка и МВФ бяха и засега са, по приз­нанията на Бжежин­ски (1997) “инс­т­рументи на САЩ”. Мал­цина обаче знаеха, че това “включ­ване” ставаше неот­делимо с приемането на Вашин­г­тон­с­кия кон­сен­сус и неолиберал­ната идеология и провеж­дането на съот­вет­ната политика по бързо раз­рушаване на всичко пос­тиг­нато от тези страни и народи в годините на социализма.

Така много скоро, за по-малко от десетилетие, след раз­сей­ване на “синята” мъгла на примитив­ния антикомунизъм за голяма част от народите на страните от Източна Европа, присъединени към ЕС и другите присъд­ружни струк­тури, стана ясно, че всъщ­ност прок­ламираната демок­рация е една фасадна демок­рация, удобна форма, зад която се установи властта на раз­лични авторитарни струк­тури, зад които стояха новоиз­люпената финан­сова олигар­хия на тези страни и чуж­дес­т­ран­ните им мен­тори от Западна Европа и САЩ. В условията на раз­рушената икономика на тези страни движението на хора и капитали беше от Изток към Запад, а на стоки във веригите на мощ­ните западни ком­пании от Запад на Изток. Така Западът на Европа, не загубил, а нап­ротив въз­будил старите си импер­ски инс­тин­кти получаваше евтина високок­валифицирана работна ръка и изнесените от Изтока капитали и евтини ресурси, а Изтокът получаваше изобилие от стоки, както “първа”, така и “ втора ръка” (secondhand). Така (не)усетно бив­шите социалис­тически страни от Източна Европа бяха превър­нати в нови колонии с всич­ките ужасни социални и демог­раф­ски пос­лед­с­т­вия за тех­ните народи. И тук пал­мата на пър­вен­с­т­вото дър­жат същите тези Бал­тийски страни и Бъл­гария.

Но ограбените по същес­тво прос­т­ран­с­тва на Източ­ноев­ропейс­ките страни само за кратко, за по-малко от десетилетие, оживиха апетите на запад­ния неолиберален капитализъм. Раз­бира се, това не задоволяваше брюк­сел­с­ките бюрок­рати, зад които стояха струк­турите на финан­совата олигар­хия и круп­ния промиш­лен капитал. И те заговориха за “Европа на две скорости”, което тряб­ваше да придаде пуб­личен израз на реал­ното положение на нещата. В старанието си да дър­жат в хват­ката на неолиберал­ния кон­т­рол финан­совите сис­теми на всич­ките страни-членки не само в еврозоната, но и в останалите страни, те наложиха “Фис­кал­ния пакт”, т.е. задъл­жението никой национален бюджет да не преминава границата от 3% дефицит годишно. И отк­рито, и прик­рито водещи фигури на Съюза внушаваха необ­ходимостта да се усил­ват цен­т­рализиращите процедури и ЕС да стане като една дър­жава по подобие на САЩ. Мал­цина бяха онези от водещите европейски политици, които говореха за връщане към идеите на “бащите основатели” на Съюза за Европа на свобод­ните народи, Европа на отечес­т­вата.

В тази ситуация съв­сем естес­т­вено в раз­лич­ните страни-членки на ЕС в зависимост от икономичес­ката им конюн­к­тура и тен­ден­ции избуяха раз­лични движения и пар­тии на еврос­кеп­тици и националисти. Именно в тази ситуация, след като Дей­вид Камерън не успя да убеди Брюк­сел­с­ките бюрок­рати и главно А.Меркел и Ж.Кл. Юнкер от реформи на Евросъюза в посока на повече права на национал­ните дър­жави се със­тоя Брек­сита на Великоб­ритания. После пос­ледва “тръм­пирането” на евробюрок­ратите завър­зани за колес­ницата на неолиберал­ния глобализъм, мащабно тлас­кана от Б.Обама, Х. Клин­тън и др., с избирането за 45-ти президент на САЩ на Д. Тръмп и страха от пар­ламен­тар­ните избори в Холан­дия и президен­т­с­ките във Фран­ция. Както е извес­тно и в двата случая победиха “еврооп­тимис­тите”. Победилият под лозун­гите за “Повече Европа” Е. Мак­рон още при пър­вото си знаково посещение при сегаш­ния “влас­телин” на ЕС, а и на Европа до границите й с Русия и Тур­ция Ангела Мер­кел неочак­вано си “поз­воли” смелостта да пос­тави въп­роса за радикални промени в основ­ните инс­титуции и права на ЕС. А Мер­кел не въз­рази. Въп­росът е: ”Кога и как ще започне този процес и ще успее ли той, или ще го пос­ледва съд­бата на съвет­с­ката “перес­т­ройка”? И още, има ли работещи, мобилизиращи идеи за тази промяна и политически сили, които с национално дос­тойн­с­тво и с висока отговор­ност за съд­бата на европейс­ките народи и на човечес­т­вото ще намерят вер­ните форми и ще поведат вяр­ната политика, или те ще продъл­жат да се самозалъг­ват с псев­доп­ромените, пред­ложени от Брюк­сел след Брек­сита?

Проф. Петко Ган­чев

От сайта „Поглед.инфо”, със сък­ращения