Сто години под сянката на Ньойския договор

Сто години под сянката на Ньойския договор

Нека за националната ни трагедия не само да обвиняваме другите, а да потърсим поуките и за нас

Преди 100 години – на 27 ноем­ври 1919 г. Алек­сан­дър Стам­болийски, оглавил правител­с­т­вото само месец и половина по-рано, под­писва мир­ния договор между победената в Пър­вата световна война Бъл­гария и победител­ките от Антан­тата. От другата страна под­писи пос­тавят неочак­вано много дър­жави: Съединените американ­ски щати, Британ­с­ката империя, Фран­ция, Италия, Япония, Бел­гия, Китай, Куба, Гър­ция, Хиджаз (дн. Саудит­ска Арабия), Полша, Пор­тугалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенското крал­с­тво, Сиам (дн. Тай­ланд) и Чехос­ловакия. Това става в кмет­с­т­вото на париж­кото пред­г­радие Ньойи сюр Сен, затова договорът става извес­тен като Ньойски. От тогава и до днес този договор отбелязва една от най-черните страници в модер­ната ни история.

Затова е добре днес, век след онзи ден, да се опитаме да преценим спокойно – „sine ira et studio” (без гняв и прис­т­рас­тие), защо и как се стига до Ньойс­кия договор и какви са пос­ледиците му. Вяр­вам, че само такъв под­ход ще ни помогне да излезем от омагьосания кръг на отчаянието, без­надеж­д­ността и взаим­ните обвинения, за да оставим болез­неното минало зад гърба си и вър­вим нап­ред.

Защо Ньойс­кият договор е тол­кова трагичен за Бъл­гария?

Отговорът изг­лежда самораз­биращ се: според него страната ни губи Запад­ните пок­рай­нини (1555 кв. км.) – облас­тите около Босилег­рад, Цариб­род и Струмица, както и няколко села в Кул­ско, предадени на Крал­с­т­вото на сърби, хър­вати и словенци; Беломор­ска Тракия (8712 кв. км.), преминала временно под управ­лението на Антан­тата преди да бъде предадена на Гър­ция; пот­вър­ж­дава се откъс­ването на Южна Доб­ру­джа в полза на Румъния. Към териториал­ните загуби трябва да се добавят и наказател­ните клаузи – редов­ната армия е заменена от дороволна и то от едва 20 хил. души със само 1000 офицери (още 10 хил. полицейски и 3 хил. гранични части), заб­ранени са всички модерни въоръжения, наложени са репарации от 2 млрд и 250 млн. златни франка, както и задъл­жението да дос­тавим на съседите 125 бика, 13 500 крави, 12 500 коне, 2500 мулета, 9200 вола, 33 000 овце, а и 50 хил.т. въг­лища за Сърбо-хървато-словенското крал­с­тво за пет години.

Кол­кото и да са тежки, тези клаузи не са по-различни от онези в под­писаните вече договори – Вер­сайс­кият с Гер­мания на 28 юни и Сен­жер­мен­с­кият с Авс­т­рия на 10 сеп­тем­ври, както и на пос­лед­валите през 1920 г. – Трианон­с­кият с Унгария на 4 юни и Севър­с­кият с Осман­с­ката империя на 10 август. От обшир­ната Хаб­с­бур­г­ска империя (676 615 кв.км и население от 52, 7млн) нап­ример остават две малки дър­жави – Авс­т­рия (84 хил. кв. км и 6,7 млн) и Унгария (93 хил. кв.км и 7,6 млн). Но това, че има и по-зле от нас, е малка утеха.

Теж­ката съд­бата на победените не е случай­ност.

Вой­ната е тол­кова продъл­жителна, кръвоп­ролитна и с израв­нени сили, че когато нак­рая идва победата на Антан­тата, в Европа гос­под­с­тва едно желание – за въз­мез­дие. Именно в него се раз­биват идеите на американ­с­кия президент Удроу Уил­сън за справед­лив мир. На отк­ритата на 18 януари 1919 г. Парижка мирна кон­ферен­ция се събират само победителите, победените не са поканени, а оставени на милостта на победителите – нещо непоз­нато в дотогаваш­ната европейска дип­ломация.

Особено силно е желанието за отмъщение срещу победените дър­жави, чиито армии са силни и са воювали на чужда територия. Такъв е случаят с гер­ман­с­ката армия, която през цялата война се сражава на френ­ска земя, но и с бъл­гар­с­ката армия. Страхът на победителите от потен­циал­ната сила на победените ги прави особено неп­римирими.

Страхът обаче е лош съвет­ник, а поред­ното доказател­с­тво за това е крат­кият живот на „веч­ния мир”, към който се стремят „мирот­вор­ците” – 20 години след като на победените е наложен (включително и със зап­лахи) нес­п­равед­ливият мир, избухва новата световна война. Неин мотор става волята за реванш, породена от национал­ното унижение на Гер­мания (вече Трети райх). А до нея се нареж­дат почти всич­ките ѝ съюз­ници от предиш­ната война – Авс­т­рия като част от райха, Унгария, Бъл­гария. Само Тур­ция, нас­ледила Осман­с­ката империя, се въз­държа, но защото още в началото на 20-те години е отх­вър­лила унизител­ния Севър­ски договор с победата си в Гръцко-турската война.

За раз­бирането на Ньойс­кият договор обаче не е дос­татъчно да го срав­ним с другите договори. Истин­с­ките раз­мери на бъл­гар­с­ката трагедия са в мяс­тото на Ньойс­кия договор в хода на решаването/нерешаването на „общонарод­ния въп­рос”, както е наречен бъл­гар­с­кият национален въп­рос вед­нага след Освобож­дението.

В името на обединението на всички бъл­гари в една дър­жава са вдигани въс­тания

– като се започне с Кресненско-Разложкото от 1878 и се стигне до Илинденско-Преображенското от 1903 г., водят се войни – Сръбско-българската, двете Бал­кан­ски, Пър­вата световна (а и Втората). През пър­вите десетилетия надеж­дата, че това е въз­можно изг­лежда реалис­тична. Бъл­гарите героично защитават Съединението на Княжес­т­вото с Източна Румелия в Сръбско-българската война от 1885 г. В Бал­кан­с­ката война от 19121913 г. бъл­гар­с­ката армия извоюва най-трудните победи и успява почти да изт­ласка Осман­с­ката империя от Бал­каните и Европа.

Но успехът има и обратна страна – трудно пос­тиг­натият успех може да породи и илюзор­ната вяра, че всеки път ще бъде така и че с воля може да пос­тигне всичко. Вярата в чудото, продъл­жена и в по-новата ни история със знаменател­ната фраза „Гос­под е бъл­гарин!”, е лош съвет­ник в сложни ситуации, успехът при които зависи от отношенията между бал­кан­с­ките и извън­бал­кан­с­ките страни, от великите сили, за които Бал­кан­с­кият полуос­т­ров е игрално поле за соб­с­т­вените им битки. И когато не се съоб­разяваме с това идва катас­т­рофата в Меж­дусъюз­ничес­ката война, в която Бъл­гария се оказва сама срещу всич­ките си съседи.

Ще припомня, че решението от 16 юни 1913 г. бъл­гар­с­ката армия да атакува дотогаваш­ните си съюз­ници е суверенно, изцяло бъл­гар­ско. Да, то е мотивирано от дейс­т­вията на сръб­с­ките и гръц­ките войски в оспор­ваните територии в Македония. Но то говори за лип­сата на адек­ватна преценка и на дип­ломатическа под­готовка. То води страната ни към Пър­вата национална катас­т­рофа с Букурещ­кия мир от 28 юли 1913 г. В тази катас­т­рофа Бъл­гария губи голяма част от трудно извоюваното във вой­ната дотогава в Македония плюс Южна Доб­ру­джа, а малко по-късно и Източна Тракия.

При това положение защо Букуреш­кият договор не става олицет­ворение на национал­ната трагедия, а едва Ньойс­кият? Отговорът е в запазените надежди. Да, трагедията от 1913 г. е голяма, но в бъл­гар­с­кото общес­тво продъл­жава да живее надеж­дата, че катас­т­рофата може да се преодолее, че рано или късно справед­ливостта ще въз­тър­жес­т­вува и териториите, населени с бъл­гари, ще станат част от национал­ната дър­жава. Точно тази надежда завежда Бъл­гария в лагера на Цен­т­рал­ните сили, макар и с година закъс­нение (1915 г.), година, през която се водят преговори както с Антан­тата, така и с Цен­т­рал­ните сили.

Едва крахът на Цен­т­рал­ните сили през 1918 г. и Ньойс­кият договор прекър­ш­ват надеж­дите, че чудото от 1885 г. може да се пов­тори. Само че този път гаранти на новия, нес­п­равед­лив за нас, европейски и световен ред са основ­ните европейски и световни сили. И това прекър­шва бъл­гар­с­кия дух.

Все пак несъм­нената нес­п­равед­ливост на Ньойс­кия договор не трябва да зат­варя очите ни за соб­с­т­вените грешки – онези от 16 юни и от лятото на 1915 г. Затова смисълът от отбеляз­ването на трагич­ната годиш­нина не е да обвиняваме другите за нашето нещас­тие, а да потър­сим поуките за нас. Според мен, те са в това, че трябва да сме наясно с въз­мож­нос­тите си и с съот­ношението на силите в региона, Европа и света, а пос­ледно, но не и по значение – да не поз­воляваме на политиците да вземат тайни решения със съд­бовни пос­ледици. За да не ни се налага да пов­таряме, че политиците са опропас­тили всичко, пос­тиг­нато от армията и народа.

Проф. Искра Баева

От „Клуб 24 май”