Юрген Клоп: Не мога да повярвам, че случващото се е истина

Юрген Клоп: Не мога да повярвам, че случващото се е истина

Мени­джърът на Ливър­пул Юрген Клоп стана поред­ната значима лич­ност от света на фут­бола с отк­ровена изповед пред Players Tribune. Гер­манецът го нап­рави само ден, след като бе обявен за най-добър треньор в света за 2019 г. в анкетата на ФИФА.

Трябва да започна с леко смущаваща история. Защото понякога се страхувам, че вън­ш­ният свят гледа на фут­болис­тите и мени­джърите, все едно сме богове или нещо такова. Като хрис­тиянин вяр­вам само в един Бог и мога да ви уверя, че той няма нищо общо с фут­бола. Истината е, че всички ние се проваляме, пос­тоянно. А когато бях млад треньор, се провалях много. Това е една от тези истории.

Трябва да се вър­нем към 2011-а. Моят отбор Борусия Дор­т­мунд играеше срещу Байерн. Това беше огромен мач в Бун­дес­лигата. Не бяхме печелили в Мюн­хен от около 20 години. Черпя много вдъх­новение от филми, така че винаги, когато имах нужда да мотивирам мом­четата, се сещах за Роки Бал­боа. Според мен трябва да излъч­ват “Роки“ I, II, III и IV в дър­жав­ните училища по целия свят. Трябва да се учи като азбуката. Ако гледате тези филми и не искате да се изкачите до върха на планината, тогава мисля, че нещо с вас не е наред. Вечерта, преди да играем с Байерн, съб­рах всич­ките си играчи в хотела за раз­говор. Мом­чета седяха, свет­лините бяха угасени. Обяс­них им чес­тно ситуацията: “Пос­лед­ният път, когато Дор­т­мунд спечели в Мюн­хен, повечето от вас все още са били с пам­перси“.

Тогава започ­нах да им пус­кам сцени от “Роки“ IV на екрана. Тази с Иван Драго. Класика според мен. Драго тича по бягащата пътека, по него са закачени жици и учените го изучават. Спом­нихте ли си? Казах на мом­четата: “Раз­бирате ли? Байерн е Иван Драго. Най-доброто от всичко! Най-добрата тех­нология! Най-добрата машина! Той е неудър­жим!“

Тогава виж­дате Роки да тренира в Сибир. Сече борове, носи трупите през снега и тича до върха на планината.

И пак казах на мом­четата: “Раз­бирате ли? Това сме ние. Ние сме Роки. Ние сме по-малки, да. Но ние имаме страстта! Имаме сърце на шам­пион! Можем да нап­равим невъз­мож­ното!!!!! “

Продъл­жавах и продъл­жавах, а след това в един момент пог­леж­дам към мом­четата, за да видя реак­цията им. Очак­вах те да се изп­равят на столовете си, готови да тръг­нат нагоре по планината в Сибир, да пос­ледва нещо абсолютно лудо.

Но всички просто седяха там и ме гледаха с мър­тви очи. Напълно празни. Гледат ме като: За какво говори този луд човек?

Тогава раз­б­рах — кога излезе Роки IV, някъде средата на 80-те? Кога са родени тези мом­чета? Нак­рая им казах: “Чакайте малко, мом­чета. Моля, вдиг­нете ръка, ако знаете кой е Роки Бал­боа? Само две ръце се издиг­наха нагоре. Себас­тиан Кел и Пат­рик Овомоела.

Цялата ми реч бе глупост! Това е най-важният мач на сезона. Може би най-важният мач в живота на някои играчи. А треньорът крещи 10 минути за съвет­ски тех­нологии и Сибир! Тряб­ваше да започна цялата си реч от нулата.

Това е истин­с­ката история. Това всъщ­ност се случва в живота. Ние сме хора. Понякога се смущаваме. Смятаме, че изнасяме най-великата реч в историята на фут­бола, а всъщ­ност говорим пълни глупости. Но ставаме на след­ващата сут­рин и поч­ваме отначало.

Знаете ли коя е най-странната част от тази история? Чес­тно казано, не помня дали спечелихме или загубихме мача. Ако тази реч беше преди да бием с 3:1, това със сигур­ност щеше да е много по-добра история!

Това е едно от нещата във фут­бола, което хората невинаги раз­бират. Резул­татите се заб­равят, но тези мом­чета и онова време в живота ми, и онези малки истории … никога няма да ги заб­равя.

За мен е чест, че спечелих наг­радата на ФИФА за най-добър треньор, но всъщ­ност не обичам да стоя на сцената с трофея сам. Всичко, което съм пос­тиг­нал в тази игра, е въз­можно само заради всички около мен. Не само моите играчи, а моето семейс­тво и синовете ми и всички, които са с мен от самото начало, когато бях много, много обик­новен човек.

Аз самият все още бях дете, но току-що станах баща. Не беше пер­фек­т­ното време, ако съм чес­тен. Играех аматьор­ски фут­бол и ходех в универ­ситета през деня. За да платя за учението, работех в склад, където съх­раняваха филми за киното. За младите хора — не говорим за DVD-та. Това беше краят на 80-те, когато всичко още беше на лента. Камионите идваха в 6 часа сут­ринта, за да вземат новите филми, а ние раз­товар­вахме тези огромни метални кутии. Бяха доста тежки, чес­тно казано. Ще се молите да не показ­ват филм с четири кутии, като “Бен-Хур“ или нещо подобно. Това щеше да е лош ден…

Спях по 5 часа, отивах сут­ринта в склада, след това на училище, вечер тренирах, след което се опит­вах да прекарам малко време със сина си. Беше много труден момент, но ме научи на реал­ния живот.

Тряб­ваше да стана сериозен човек в млада въз­раст. Приятелите ми се обаж­даха да ходим до кръч­мата вечерта и всяка фибра от тялото ми искаше да каже: “Да! Да! Искам да отида!“. Но, раз­бира се, не можех да отида, защото вече не живеех само за себе си. Бебетата не се интересуват от това, че сте уморени и искате да спите до обяд.

Когато се тревожите за бъдещето на друг малък човек, когото сте съз­дали, това е истин­ско притес­нение. Това е истин­ска труд­ност. Как­вото и да се случи на фут­бол­ния терен, не е нищо в срав­нение с това.

Понякога хората ме питат защо винаги се усмих­вам. Дори след като загубим мач, понякога все още се усмих­вам. Това е така, защото когато се роди синът ми, раз­б­рах, че фут­болът не е живот или смърт. Не спасява животи. Фут­болът не е нещо, което трябва да раз­п­рос­т­ранява мизерия и омраза. Фут­болът трябва да е вдъх­новение и радост, особено за децата.

Видях какво може да нап­рави една кръгла топка за живота на тол­кова много мои играчи. Лич­ните преживявания на Мо Салах, Садио Мане, Роберто Фир­мино и тол­кова много мои мом­чета са абсолютно невероятни. Труд­нос­тите, с които се сблъс­ках като млад мъж в Гер­мания, не бяха нищо в срав­нение с онова, което тряб­ваше да преодолеят. Имаше тол­кова много моменти, когато те лесно можеха да се откажат, но не го нап­равиха.

Не са богове. Те просто никога не са се отказали от меч­тата си.

От самото начало се уча от греш­ките си. Никога няма да заб­равя пър­вата. Бях поел през 2001 г. Майнц 05, където бях играч 10 години. Проб­лемът беше, че всички мом­чета все още бяха мои приятели. През нощта бях техен шеф. Викаха ми “Клопо“.

Когато тряб­ваше да обявя със­тава за пър­вия мач, реших, че е правилно да отида и да кажа на всеки играч лично. Е, това беше много лош план, защото бяха в двойни хотел­ски стаи.

Така че можете да си го пред­с­тавите. Стигам до пър­вата стая и се обръщам към единия — “Ти започ­ваш утре.“ После към другия — “За съжаление не започ­ваш утре.“ Раз­б­рах колко тъп беше планът ми, когато вторият играч ме пог­ледна в очите и попита: “Но… Kлопо… защо?“

Няма отговор, един­с­т­веното е — “Можем да започ­нем само с 11 играчи“. За съжаление тряб­ваше да нап­равя това още осем пъти — 18 играчи в девет двойни стаи. Беше мъчително.

Това беше пър­вият от много, много пъти, в които влязох в л****та като треньор. Какво можеш да нап­равиш? Преживяваш го и си взимаш поука.

За мен фут­болът е един­с­т­веното нещо, което е по-вдъхновяващо от киното. Събуж­дате се сут­рин и магията е истин­ска. Ти всъщ­ност си победил Иван Драго. Наис­тина се случи.

Мисля за това от юни, когато спечелихме Шам­пион­с­ката лига и обикаляхме с автобус из Ливър­пул. Нямам думи да опиша емоциите си този ден. Всеки път, когато си мис­лехме, че парадът прик­лючва и вече няма хора, зад ъгъла ни пос­рещаше нова тълпа. Абсолютно нереално. Ако можехме да съберем всички емоции, всички въл­нения, цялата любов във въз­духа онзи ден и да ги бутилираме, светът щеше да бъде по-добро място.