Авторът на „Железния светилник” имаше желязна воля

Авторът на „Железния светилник” имаше желязна воля

Спомени за бащата от сина на големия писател и родолюбец Димитър Талев

Владимир Талев

 

Наб­лижаваше края на лятото, но дните бяха все така дълги, като да нямаха край. Слън­цето грееше укротено, със сетни сили, напом­няше уморен път­ник, вечерите галеха с омекотена, нежна топ­лина. Само нашите игри клокочеха от сила и необуз­даност, дори не забеляз­вахме сен­ките между къщите, все по-тъмни, изпъл­ващи всеки ъгъл или ниша.

- Мом­чета, кач­вайте се, вечерята е готова! – чувахме с брат ми енер­гич­ният глас на мама, зас­танала на отворения прозорец.

Живеехме в една от четири или пететаж­ните сгради, пос­т­роени по протежение на бул. Пас­кал Пас­калев и на ъгъла с пряката Добри Вой­ников, цялата все още зас­т­лана с едър кал­дъръм, реликва от по-спокойни времена. От едната й страна се прос­тираше парка на Агрономичес­кия факул­тет, та чак до шосето за Симеоново, от другата – многоб­ройни еднофамилни къщи, обг­радени с широки градини, в които на воля цъф­тяха и даваха обилен плод раз­лични овошки.

Пред­почитаната плячка на дет­с­ката ни дружина бяха виш­ните. Бяхме деца на раз­лична въз­раст, но всички ученици от отделенията, само двама-трима поот­рас­нали, а брат ми – вече юноша. Той се обяви за Главатар на дружината и я нарече „Тунис“, прив­лечен от екзотиката на далечна Африка.

Нашите игри повече имитираха сражения от неот­давна отминалата война. Но ние се дуелирахме и под флага на Чер­ния Кор­сар. В пълна екзал­тация изпадахме всички при екс­педициите из саваните на Африка или джун­г­лите на Индия – градината на Факул­тета ни въвеж­даше напълно в тай­ните на тези странни, далечни земи, фан­тазиите заличаваха всяка следа към реал­ния свят.

         — Братко, Владко, идвайте вед­нага! – дочуваме далечен, ядосан глас.

         — Ей сега… — отговаряхме залисани, без да се замис­лим много.

         Едва след като на рам­ката на прозореца се очерта внезапно силуета на татко, забър­захме ускорено към къщи.

 

Вечер­ната маса беше гриж­ливо зас­т­лана, но мама и не мис­леше за вечеря. Със­редоточено раз­г­леда нашите колена и лакти, тук имаше винаги нови драс­котини или ожул­вания, ловко, с привични движения ги дезин­фек­тира с кис­лородна вода или, за мой ужас, с йод. Но процедурата не бе свър­шила. Под строгия над­зор на татко си измивахме старателно ръцете, без да прибър­з­ваме, „два пъти с добре раз­пенен сапун“.

Както винаги хранехме се мъл­чаливо, само мама питаше накъсо нещо, свър­зано с вечерята – скромна, но не оскъдна. Нас­тъпилите времена – трудни, необичайни, непоз­нати – под­тик­ваха повечето хора към зат­вореност и изолация, всеки желаеше да не стори грешка, да не прив­лече лош пог­лед, да не кръс­тоса пътя си със злос­тор­ник.

 


Преди три години прик­лючи вой­ната, и този път не се осъщес­т­виха народ­ните стремежи към обединение, към сбъд­ване на вродения коп­неж за живот на всички бъл­гари под един пок­рив.

Тези общи грижи не бяха за мен чужди или непоз­нати, чувал ги бях някол­кок­ратно в раз­говорите на въз­рас­т­ните. На улицата ставаха неща опасни и враж­дебни, всеки, дори и децата се пазеха от тях, както се пазехме и умно избяг­вахме хищ­ници и отровни змии при нашите екс­педиции в тъм­ните гори…

Та нали все по това време зат­вориха и моя татко в тясна, тъмна килия, влязъл при него с насочено оръжие един лошак, имал в главата си лоши, най-лоши мисли, искал с пис­толета си да зас­т­реля баща ми, да го убие. Но на татко не му треп­нало дори и окото, храбро е неговото сърце, гледали се дълго време очи в очи, прок­лет­ника се уплашил, побяг­нал, тръш­нал желяз­ната врата зад гърба си…

Умъл­чах се и аз на масата, нах­лули бяха в душата спомени за чуто и видяно… Ето тъмно е още, ранна сут­рин е. Събуди ни силен шум и брат ми и аз, сед­нали в лег­лата, се оглеж­даме уплашени. Татко, мама не са в спал­нята, чуваме раз­т­ревожените им гласове, чуваме и други, чужди гласове, дрез­гави, груби, зап­лаш­ващи. Вратата се отваря с трясък, втурва се вътре някакъв нат­рап­ник, ей че голяма глава, лицето му половината пок­рито с косми, а краката му къси, сякаш се влачи по земята. Аз бях един от пиратите на Чер­ния Кор­сар, но моята остра шпага не е под ръка, оставих я вън в ант­рето… иначе щях да го пронижа на часа, негод­ника! Мама се приб­лижава, гали ме по косата, шепне тихо на ухото:

         — Това са агенти. Агенти на милицията. Внимавайте с брат ти да не муш­нат техен пис­толет в някое от чек­ме­джетата тук… Ще кажат, че е наш. Ще ни обвинят! Внимавайте, деца, внимавайте добре.

         Мама се отдалечава все така тихо и незабележимо както беше дошла.

         — Обличай се. Тръг­вай! – изджавка един от аген­тите към баща ми. – За… справка!

         Мама преп­речи пътя им, брат ми се приб­лижи и зас­тана до нея:

         — Каква справка?! Тъмно е още… Съп­ругът ми сам ще дойде, нека раз­с­вет­лее!

Аген­тите си пробиха пътя, зат­вориха тихо изход­ната врата. Няколко дни по-късно ранобудни съседи раз­казаха на мама, че са извели татко през зад­ното стъл­бище. То води към мазетата, тъмно и тясно е тук, винаги вони, някои хора, също деца, ходят тук… понякога… по малка нужда!

Сеп­нах се, сякаш се бях събудил от тежък, кош­марен сън. Седях сам на вечер­ната маса, вече празна, раз­диг­ната… И отново потънах, вър­нах се при същия грозен спомен… Татко, този чист и най-чист човек, да го принудят, под­бут­ван и под­тик­ван, да премине като през иглени уши тяс­ното, вонящо задно стъл­бище… само да не забележат хората тях­ното злодеяние, да прик­рият в утрин­ната тъм­нина страха си от соб­с­т­веното намерение. Надигна се в гър­лото ми внезапно болез­нена спазма, не, не, това не беше болка, а омраза към тия човеци, насил­ващи волята, вярата, душев­ната красота и чис­тота на баща ми. Тая болка, това болез­нено чув­с­тво е все у мен, не ме напуска ето вече три-четвърти век.

 


Нас­реща седяха мама, татко, брат ми, побър­зах да отида при тях. По-добре ми беше при тях, не туп­теше вече така бързо сър­цето ми… като на под­гонен заек, макар заека да беше смел, а не страх­ливец. Баща ми говореше нещо, гласът, както преди строг, сър­дит, нямаше усмивка на лицето му. Дали пък не са научили нещо за някоя моя пакост?…

- Днес получихме ето това писмо – дигна той пред очите ни една цветна хар­тийка. И продължи, сега говореше равно, спокойно. – Хората, които ме хвър­лиха в зат­вора, след това ме принудиха да работя в трудови лагери, до пълно изтощение, едва се спасих. Сега идва ново изпитание, пак наложено от същите хора. Наказ­ват мен, но с това наказ­ват и моите деца, моята жена. Те нямат никаква вина. Това е крайно нес­п­равед­ливо.

И той раз­маха наново, този път ядно същата хар­тийка. – И аз нямам никаква вина. Нап­ротив! Гласът му отново заз­вуча твърдо, строго, отчет­ливо, струваше ми се, че някакъв чук нас­той­чиво, неуморно блъска наковалня. – Цял живот съм имал една цел – обединението на всички бъл­гари под една стряха. Ето затова ме наказ­ват. Мен и моето семейс­тво. Новите влас­т­ници, комунис­тите ни изсел­ват. За ден-два трябва да напус­нем жилището ни, да се заселим някъде, далеч от София, но не по-малко от сто километра. Без работа. Без жилище. Започва скоро нова учебна, децата нямат училище…

         — Те ще ни погубят! Това е нашия край… прос­тена мама и наведе глава, скрила в длани раз­п­лаканото си лице. Беше ми много тъжно, не знаех що да сторя и пог­лед­нах към татко. Той ми нап­рави знак да погаля мама. Едва сложил ръка на главата й стана чудо – мама се изп­рави, прегърна ме, лицето й бледо и мокро, сияеше през съл­зите, проз­вуча и гласа й бодро, ведро:

 

         — Ние и там ще бъдем заедно, няма сила, която да ни раз­дели.

         — Няма сила, по-силна от обичта ни – пов­тори баща ми. – Мила Ирина, жено моя мила, деца мои. Ще мине може би много време, ще минат години, но ние ще се вър­нем. Ще продължа да пиша моите книги, страница след страница, книга след книга. Така както вър­ших това през целия си живот. Сега съм по-силен. Вие сте със мен.

Лег­нала беше тишина, нищо не я нарушаваше, вперили очи в него, ние и не желаехме дори да се пом­ръд­нем, пог­лъщахме всяка негова дума.

         — Писах и пак ще пиша моите книги за народа ни. За истината на тоя народ. За големите му мъки, за нечуваните страдания, за най-тежките жер­тви, дал в бор­бата. В бор­бата му за свобода и национално обединение. Но свободата и нашето обединение са едно и също в уст­рема ни да дос­тиг­нем нашите цели.

Слушахме с най-голямо внимание баща си. И най-вече брат ми, почти шест години по-възрастен от мен, прис­вил сключените си вежди в дъл­бока гънка, вперил пог­лед нап­ред, не пропус­каше дума. Всички го наричаха Братко, сък­ращение от пъл­ното му име Братис­лав. Той бе ученик във всеиз­вес­т­ната софийска втора мъжка гим­назия. Продъл­жението на неговото образование будеше много въп­роси, тревожеше го все повече. Изсел­ването на семейс­т­вото, това поредно насилие, рушеше без­милос­тно мечти и планове, прегаз­ваше надежди. В думите на баща си той тър­сеше не само утеха, много повече яснота и сигур­ност. Те бяха за него спасител­ния бряг на корабок­рушенеца.

 


- Мом­чета, утре ни чака много работа – обърна се баща ни към нас. Ще трябва да се стегне багажа за път – най-важното, най-необходимото. За два дни всички стаи трябва да са празни. Утре ще дой­дат род­нини, приятели – да помагат. Някои ще вземат от покъщ­нината мебели, книги… да ги пазят, докато един ден… се вър­нем…

Татко стана енер­гично и се запъти към работ­ното си писалище. Чер­ното писалище! Върху него имаше нас­лагани винаги много книги, всякакви книжа, без­б­рой писма, втък­нати в един пригот­вен за тях раз­п­ределител. Беше ни казано най-строго да не пипаме нищо по писалището. Само мама можеше да почис­тва праха, без да раз­мес­тва нещата. Мебелът беше пос­тавен в ъгъла на кабинета, зад гърба на работ­ния стол имаше стена, отдясно имаше стена, само от ляво можеше да се мине, за да се седне. Преди да заеме място там, баща ми бръкна с два пръста в мал­кото джебче на жилет­ката си и извади малък, но гъсто назъбен ключ. Ние, затаили дъх, следяхме всяко негово движение. Ключал­ката щракна сухо, той извади дебела папка с твърди корици, от тях висяха шнурове, прис­тег­нали книжата с яки възли. Раз­т­вори гор­ната корица, вед­нага раз­поз­нах неговите букви, дълги и остри, гъсто, строго под­редени в редици – истин­ски вой­ници, и раз­лични оръжия носеха – стър­чаха копия, сабите пък извити, късите мечове зас­т­рашително насочени нап­ред… Над тях, в гор­ния край на листа, с едри печатни букви рав­номерно беше написано заг­лавието.

         — Това е книгата, която съм написал напос­ледък. Преписана е и предадена за издаване. Майка ви е чела вече. Тя е моята първа читателка. Но и най-строг критик – усмихна се баща ни.

         — Великолепен роман. Най-хубавият, който съм чела до сега – допълни мама със свет­нало лице.

Баща ни премести вст­рани целия куп на ръкописа. Остана да лежи отделно само пос­лед­ната страница. Написал бе там, ясно и чет­ливо, датата 4 септ. 1946 г.

         — А какво е заг­лавието на романа? – попита брат ми нетър­пеливо.

         Пос­ледва къс отговор.

         — Желез­ният светил­ник.

 


Два дни по-късно напус­нахме праз­ното жилище. Беше 28 август 1948 година – денят на Голямата Богородица.

Изтичах до бал­кона – да хвърля пос­леден пог­лед на зад­ния двор. Обичах тоя двор, играехме тук на воля, почти никой не ни се сър­деше или пъдеше от тук. Вър­нах се отново в стаите, мама вече ме тър­сеше… празни, пусти бяха, знаех ги вече, не за пръв път ги обикалях… там, в гос­т­ната се уплаших, краката сякаш ми се под­виха, така ми се случ­ваше винаги след дълго тичане. Братко се втурна, дръпна ме за ръкава, аз го пос­лед­вах. Нали аз бях неговия Оръженосец… На улицата не зър­нахме нито едно поз­нато лице. Къде бяха нашите приятели?… Потег­лихме към неиз­вес­т­ното. Щяхме ли да се вър­нем скоро?…

 


Прекарахме четири години в Луковит, малък град, раз­положен в Мизия. Хората му бяха добри, добри бяха и към нас. Наричаха ни… изселените. Живеехме в оскъдица, мама работеше в една тъкачна фаб­рика – да свър­з­ваме двата края. Брат ми и аз ходехме на училище, а баща ми пишеше своите книги, ден след ден, година след година. „Желез­ният светил­ник“, предаден за печат още през 1946 г., лежеше в чек­ме­джето на влиятелен, силен за деня човек вече шест години. Години, загубени за автора, за литературата.

През 1952 година романа видя бял свят. Най-сетне! и ние поехме скоро обрат­ния път.

Моите книги ще ни вър­нат там, откъдето ни изт­ръг­наха“ каза ни татко тогава. авторът на „Желез­ният светил­ник“ имаше желязна воля. И нес­ломима вяра в съд­бата на“Македоня, тая земя бъл­гар­ска“.

 

Пос­лес­лов

Гоненията, прес­лед­ваният, започ­нали вед­нага с деветосеп­тем­в­рийс­кия прев­рат, продъл­жиха с пълна сила десетилетия наред. Димитър Талев най-напред бе хвър­лен в зат­вора, пос­лед­ваха някол­кок­ратно въд­ворявания в работни лагери – с изк­лючително тежка, съсип­ваща работа, с нечовешко препитание.

Меж­дув­ременно е изк­лючен от Съюза на бъл­гар­с­ките писатели. Някои негови книги са заб­ранени, а други, вече написани в тези нови, тежки времена, не се издават. Една от тях е „Желез­ният светил­ник“.

Не минава много време, през 1948 г. е изселен със семейс­т­вото си – млада жена и две нев­ръс­тни деца –в едно малко градче, без жилище, без работа, без сред­с­тва. Под­помог­нат е от некол­цина верни другари и съмиш­леници, дъл­боко убедени в неп­реход­ния му талант, в желяз­ната му воля и нераз­ривна връзка с национал­ното дело.

Пълно е с неиз­вес­т­ност бъдещето – кога ще бъдат издадени книгите му, още колко години ще остане тук, в оскъдица и болез­нена изолация, с тежки мисли за прос­перитета на под­рас­т­ващите деца, за Ирина, милата, преуморена жена. Та тя, гор­ката, плака вчера, видяла пър­вия си бял косъм. Нищо чудно, че всички тези тер­зания под­копаха здравето му. Бол­ката под стомаха идеше все по-често, все по-мъчителна…

Язвата стесни до пос­леден предел преминаването на храната през дванадесетоп­ръс­т­ника. „Опас­ност от пер­форация! В такъв случай всяка минута е скъпа…“ предуп­реж­даваха капацитетите. Затова реши тогава, когато получи заповедта да напусне София да се засели в гара Чер­вен бряг, малко повече от сто километра отдалечена от столицата и при това гара, оживен железопътен цен­тър. Така утешаваше Димче съп­ругата си, може да се спес­тят скъпоценни минути за една спешна операция. Но там, в хотела на гарата, Димитър Талев научи друга новина, която услож­няваше нещата. Чер­вен бряг имаше тър­гов­ска гим­назия. Синът му Братис­лав учеше в реална гим­назия, как­вато имаше в съсед­ното градче.

И ходенето по мъките продължи. На другия ден потег­лиха за Луковит, отдалечен от гарата само 12 километра. Така Луковит, живописно раз­положен на река Златна Панега стана техен нов домицил…

 


Този роман нося под сър­цето си повече от двай­сетина години…“ – споделя авторът. Пър­вите печатни следи на тази книга срещаме като под­лис­т­ници в лет­ните броеве 1944 г. на вес­т­ник „Зора“. Чер­вената армия е далеч от пределите на Цар­с­тво Бъл­гария, един комунис­тически прев­рат се приема като фанатична утопия. Но нещата се променят коренно със съвет­с­ката окупация на страната, със започ­налия кър­вав терор, често пъти патологично насочен към най-даровити лич­ности, които са елита на нацията.

Желез­ният светил­ник“ е завър­шен на 4 сеп­тем­ври 1946 година. Две години след прев­рата, чиято унищожителна сила бушува без­милос­тна, без­раз­съдна, сляпа! Димитър Талев без съд и присъда е хвър­лен в Софийс­кия цен­т­рален зат­вор, среща се тук очи в очи със смъртта. Едва напус­нал преиз­под­нята, свободата му е отново заг­рабена брутално. На вратата на трудовия лагер е пос­рещ­нат с думите, изречени от злодей, който добре го поз­нава:

         — Тук ще бъде твоят гроб хладен.

Заканата не е далеч от истината. Вед­нъж по чудо е спасен от вярна смърт – негови другари го намират в мината, зат­рупан от въг­лища.

Изтег­лят го, един от спасителите вдъхва в без­жиз­неното тяло глътка живот­ворен въз­дух.

И точно по това време Димитър Талев пише и завър­шва „Желез­ният светил­ник“. Откъде се взе тази духовна сила? И неп­ресъх­ващия извор на физичес­ката съп­ротива? Много хора тър­сят отговор на загад­ката, търся я и аз. Чувам неговия глас. Ето и сега, в този кратък миг. „Сила ми дава обичта към Отечес­т­вото, към целокупна Бъл­гария. Към моята родна Македония, тая земя бъл­гар­ска. Тук живеят от хиляда и пет­с­тотин години бъл­гари. Те говорят чист бъл­гар­ски език, на него ми говореше милата ми майка, на него четях пър­вите си книжки…

От Македония, от Долна земя, започва за цяла Бъл­гария Въз­раж­дането, време най-светло и чисто, време свето! Народът ни беше единен, неразяж­дан от вражди, от пагубни за всички ни вражди. Ето, от тук черпя силите си!…”.